Аларон обожаваше вечерите с нея. Въпреки че пораждаха у него само мъки и чувство на безсилие, той за нищо на света не би искал да пропусне срещата им.
— Разфира се, че ще отида. Фсе пак е последният ми път — замисли се той за миг. — Знаеш ли, след като зафършим, ти ще се фърнеш в Силация, а Ким кой знае къде ли ще отиде? Може никога повече да не се фидим. Татко иска да му помагам ф бизнеса и да се оженя. Може дори и да не успея да участфам в Похода.
— Още по-добре за теб — отбеляза Рамон. — Повярвай ми, не би искал да си част от него — банда чистокръвни, които избиват безброй кеши и дхаси. По-добре да не се забъркваш в това.
— Но фсички ще са там… — Аларон въздъхна тежко. — Фсички останали.
Рамон сви рамене равнодушно:
— Войната е надценена, amici.
— Ехх — Аларон се изправи и се протегна. — По-добре да тръгфам — заяви той, — Ким ще се чуди къде съм.
Аларон откри Ким на обичайното място в една порутена колиба откъм старите стени, където вонеше на урина и изгнило. Беше сгушена в кафяво одеяло, а главата си беше увила с голям шал. Беше запалила огън, достатъчно малък, за да не предизвика вниманието на някой преминаващ нощен пазач, но и съвсем недостатъчно голям, за да може да топли. Забавляваше се като изстрелваше малки лъчи енергия в крепостната стена, които оставяха следи от изгорено и странен металически дъх във въздуха. Такива лъчи бяха основното оръжие на маговете, достатъчно смъртоносно, използвано срещу обикновен човек, но лесно за отклоняване от всеки друг носител на гносиса.
— Пак ли те набиха? — попита тя, поглеждайки към разкървавената му устна — Дай да видя — беше неприятен факт, но веднъж, когато Ким схванеше принципа на това, на което я учеха, често ставаше по-добра и от двама им. Аларон подозираше, че тайнствената ѝ майка — Ким никога не говореше за нея — е била много силна, и на Ким просто ѝ бе вродено. Честите сбивания на Аларон с Малворн ѝ осигуряваха множество възможности да упражнява изцелителните си сили.
Той затвори очи, потрепвайки, докато тя напипваше и побутваше, след което насочи болезнен сноп от гностична енергия в раната му, който намали отока и затвори цепнатото.
— Така, ще ти мине за няколко дни. Глупчо. Не те ли е пребивал достатъчно за цял живот вече? — рядко се случваше седмица, в която да не се стигне до сблъсък с Малворн или на площадката за тренировки с оръжие, или в някой коридор или задна стаичка. Просто не можеше да сдържи гнева си, когато беше около чистокръвните.
— Благодаря — каза той, прокарвайки език по заздравялата рана. Опита се да ѝ стисне ръката, но тя го игнорира умело, преструвайки се, че не го забелязва.
— И така — каза тя, — това е последният ми урок с теб. От утре ще започнат изпитите ви и аз ще трябва да си търся други начини да уча.
— Можем да продължим след изпитите — предложи той, — тогава ще сме се дипломирали; ще можем да се срещаме открито.
Тя поклати глава:
— Керванът ни тръгва във фригтък, трябва да стигнем Лантрис преди да започнат снеговете.
— Ще се върнеш ли напролет? — осъзна, че не може да се престори на незаинтересован.
— Може би. Кой знае — тя се наведе към него, с изражение, изпълнено с желание. — Какви нови неща ще ми покажеш?
В следващите два часа, той ѝ преподаде нови бойни упражнения, които сам бе научил от последния път, когато се видяха, и се върнаха към тренираното от предишни пъти, като, както обикновено, тя вече го бе надминала и в крайна сметка му помогна също толкова, колкото той ѝ помагаше на нея. Аларон се надяваше, че един ден ще е нещо повече от просто един механично повтарящ заученото маг, но все още не бе достигнал това ниво. Опита се да демонстрира манипулиране на огнени форми, но пламъците изпращяха и изчезнаха с обезкуражаващ пукот.
— Остави се на естествения поток, Аларон — смъмри го тя. — Толкова си напрегнат — трябва да се отпуснеш, да оставиш енергията да тече в теб като вода.
— Не мога! — изстена той. — Просто не мога.
— Та ти си маг — остави го да ти дойде отвътре!
— Не ми идва отвътре, нямаш представа колко неестествено се чувствам — оплака се той обезсърчено. Беше изморен и се чувстваше непохватен. Навън луната беше изгряла, величественият ѝ сърп покриваше половината небе. Изглеждаше толкова близка и осезаема, много по-близо от Ким със сигурност. Римонското момиче проследи погледа му, потрепери и придърпа шала на главата си. Огромната тежест на луната, надвиснала от небето над тях, винаги ѝ бе изглеждала подозрително.