Спомни си какво му казваше леля Елена, когато беше още малък: „Ако вземеш оръжие в ръце, трябва да си готов да убиваш с него — това ни говорят по време на тренировките с оръжие, Аларон. Но при нас маговете цялата ни същност е оръжие. Дори изцелителният гносис може да се използва за убиване… Вземаме в ръце силите си всеки ден и ги използваме. Ние сме убийци по природа.“
Тогава думите ѝ му прозвучаха ужасно грешно. Не сме ли и щитове, бе отвърнал той, не можем ли и да защитаваме хората?
Тя го бе погледнала замислено и бе отговорила: Може би сме, момче. На следващия ден бе заминала за Джавон. Тогава я видя за последно.
Сега Аларон придоби несмутим вид и насили погледа си към развалината, в която се бе превърнал младият му съученик, а нещо в стомаха му се надигна, когато се вгледа добре в откритите кости, които проличаваха там, където кожа, плът и сухожилия бяха преварени или изгорели. Тогава осъзна, че милостта има само една форма сега. Той клекна и постави върха на острието върху гърдите на Кол. Това е милост.
След това го прокара през плътта му, а Кол изхриптя:
— Проклет… да си… Мърсър…
Очите му се замъглиха и изгубиха фокуса си. Главата му се отпусна назад и чертите на лицето му се разкривиха в празно изражение. Аларон се наведе над него, но бунтуването в стомаха му стана още по-силно и той се изправи. Зората милваше планините, а слънчеви снопове светлина се разливаха по небето. Той извърна очи от току-що стореното и прелетя по въздуха, плъзгайки се по водната повърхност след майка си.
Белоний Вълт се запрепъва надолу по хълма, провиквайки се с последните си остатъци от гносис в търсене на отговор:
<Файръл… Файръл, отговори ми! Кол… къде си? Отговорете ми!>
Той се спъна отново, претърколи се по един хлъзгав, тревист наклон, а глезенът му се стовари върху нещо и той проплака. В този миг се спря на място, прегърна окървавените си колене и за миг се почувства отново като малко момче, върна се в годините преди да развие гносиса си, когато беше изтърсакът на детските ясли и жертвата на по-големия си брат.
Сподави стоновете си. Глупак такъв, почини си, възстанови се — Ленгстрит е мъртъв, а Файръл и Кол или също са мъртви, или не ти отговарят, а ако се изтощиш напълно, нищо няма да промениш. Почини си час-два. Пак ще възтържествуваш: когато искаш нещо достатъчно много, цялата Вселена ще ти съдейства да го получиш. Сциталата ще е твоя.
Все още си губернатор. Все още си магистър. А наоколо няма врагове.
Но в тялото му не изплува нова енергия. Бе достигнал пределите си, скъсени от почти две десетилетия в пълно спокойствие и охолен живот. Няма да стане кой знае какво. Само няколко минутки почивка. Няколко минути сън.
Сън: Аларон жадуваше преди всичко за него, докато носеше Ким на ръце през разбуждащите се улички, а майка му се подпираше на рамото му — изтощила гносиса си, тя отново се превърна в една безпомощна сляпа жена. Случайни минувачи ги заглеждаха втренчено, но никой не ги доближаваше, дори стражите явно се възпираха при вида на бойните одежди на Тесла и разбития ѝ външен облик.
Тя ги поведе по една странична уличка и надолу по прашно стълбище. Потаен мъж с бели мустаци целуна ръката ѝ и ги отведе до груба дървена врата.
— Това ли е малкият Аларон? — измърмори той почтително. — Служех на леля ти Елена по време на Бунта. Казвам се Парс Логън. Припомни на леля си за мен, като я видиш — той хвана Тесла за ръката. — Насам, милейди.
Логън ги прекара надолу по много стълби, дълбоко под земята, където щяха да са в безопасност от гностично проследяване. Ким беше пребледняла и дишаше плитко, а Тесла се олюляваше, но скоро стигнаха до стая, в която възрастна жена, явно съпругата на Логън, наглеждаше някого на легло. Аларон почти избухна в сълзи, когато видя, че този някой беше Рамон. Занесе Ким до съседното легло и се свлече до него, като краката му сякаш се превърнаха в желе.
Рамон дишаше тежко, но изгарянията му вече бяха почти излекувани от по-ранната помощ на Ленгстрит. Аларон прошепна благодарностите си, но се замисли къде ли бе старият генерал сега.
Ким стисна здраво ръката му, когато той се извърна и се наведе над нея, а очите ѝ изведнъж се отвориха широко, изпълнени със страх.
— Аларон?
— Аз съм. Всичко е наред — в очите му напираха парещи сълзи.
— Къде е? — прошепна тя. — Къде е Сциталата?
— В мама — отвърна в шепот и той. — Всичко е наред, в безопасност сме.
— Ами Мьорин? А генералът?
— Мьорин е жив, но не е тук — той преглътна мъчително. — Не знаем за генерала — погледат му се отмести към другото легло. — Рамон е тук. И раните му заздравяват.