Рашид се изплю на пода и поклати глава.
— Нищо ли не ти каза? — попита той, а когато тя поклати глава, отново се изплю. — Плодовитост — затова ли беше всичко? — той стисна болезнено бузите ѝ между пръстите си. — Е, определено си плодовита — само че от погрешния мъж. Или пък не. Времето ще покаже.
Той се извърна и излезе с тежка стъпка от стаята във вихрушка от богати одежди и искрящи скъпоценни камъни.
Джай го погледна право в очите:
— Казим, моля те, да си вървим у дома.
Казим смръщи чело и отпи още една голяма глътка. Сетивата му се замъгляваха от алкохола, но се чувстваше добре. Кръчмата в Йебусалим, където сервираха фени, бе най-посещавана от воините. Сега заедно с него бяха Джамил и Харун, но Джай ги откри и започна да го умолява да се прибират у дома.
Джай очевидно не осъзнаваше, че онзи Казим Макани, който познаваше, вече не съществува.
Аз съм Гълтач на души. Притежавам гносиса. Аз съм убиец.
Той поклати раздразнено глава:
— Не, Джай. Мястото ми е тук, в шихада — той вдигна заплашително пръст. — Ти трябва да си вървиш вкъщи, Джай. Тук не е място за теб.
— Моля те, братко — продължаваше по-настоятелно Джай. — Моля те! Рамита си отиде. Хурия си отиде. Целият свят полудява. Моля те, върни се с мен в Баранаси.
Казим се изправи:
— Не, Джай, онзи град вече не е мой дом. Мястото ми е тук.
Джай също се изправи, а по бузите му се стекоха сълзи:
— Братко… моля те — продължи той със сподавен глас. — През целия си живот сме правили всичко заедно. Ние сме двете половини на една душа: винаги си ми го казвал. Нека да напуснем това прокълнато място и да се приберем у дома, моля те. Създадени сме да сме неразделни.
Казим пристъпи напред, прегърна силно Джай и го отблъсна леко от себе си, в стремежа си да не поглежда сломеното му изражение. Когато се извърна, Джай затътри крака като старец.
Когато той си отиде, Джамил сложи ръка на рамото на Казим.
— Джай е слаб — каза той. — Няма да оцелее в битките, в които ще се изправим.
Харун се съгласи:
— Джай не е воин.
Така е.
— Ще се моля да се прибере жив и здрав — каза Казим.
Силно искаше да стане така, дори почти си представяше картината: как Джай прегръща майка си в Баранаси. Тогава отново го обзе тъгата в мислите за Рамита. Какво толкова иска от мен? Освободих я. Носи моите деца. Защо не иска да ме вижда?
Макар че дълбоко в сърцето си сякаш знаеше.
Джамил прекъсна мислите му:
— Как вървят тренировките ти?
Хадишахистът вече бе по-внимателен с Казим, отнасяше се с повече уважение и бдителност.
Защото си маг, а аз — гълтач на души… Но с теб все още сме братя по оръжие, Джамил. Ти все още си мой приятел.
— Сабиле каза, че ще ми трябват две години, за да усвоя напълно гносиса — отвърна той, макар че в действителност шайтанската магия му се отдаваше сякаш естествено.
Към силата, която си присвои, се прикрепяха фрагменти от спомените на Антонин Мийрос и той откри, че може да манипулира енергиите в техния суров вид почти несъзнателно, въпреки че все още го плашеха. По-езотеричните способности все още бяха недостъпни, но Сабиле му каза, че ще успее да ги усвои бързо. Ако му стигаше смелостта да го направи.
— И наистина ли имаш силите му сега? — попита Джамил, а зениците му се разшириха леко.
Казим кимна леко:
— Сдобиваме се със силата на най-могъщия маг, чиято душа изпием — обясни той, повтаряйки думите на Сабиле. — Силите ми сега са на нивото на Първонаследник.
Джамил подсвирна:
— Тогава вече не искам да съм ти партньор за спаринги, братко.
Казим изсумтя с лека усмивка, но не можеше да си възвърне доброто настроение. Тази нова мощ го плашеше. Още по-лошото беше, че преди Мийрос да изчезне от този свят, Казим бе успял да надзърне в чувствата и желанията му. Да вкуси от същността на човека и да осъзнае, че въобще не бе това, което очакваше: Антонин Мийрос въобще не беше превъплъщение на Шайтан. Той беше човек, добър човек, който искаше доброто за хората. И обичаше Рамита, колкото мен, дори повече — защото аз я третирах като награда, докато той се бе отнесъл с нея като с жена.
Споменът за стореното, за омразата и ужасът в очите на Рамита, докато го наблюдаваше, бавно го унищожаваха. За двамата стражари или младото момче, невинно и незаслужило съдбата си — но най-вече за самия Мийрос. Не можеше да заспи, ако не беше пил. И въпреки това, Сабиле и Рашид очакваха от него да се гордее с пролятата от ръката му кръв. Мислех си, че съм убиец, но не съм…