— А какво стана с Хурия? — попита Джамил с жаден тон.
Казим се намръщи. Клин беше само получистокръвен, въпреки че изглеждаше як. А и тя се хвърля с отворени обятия в тренировките на Сабиле, не им се противопоставя като мен. Покварена е точно като нея.
— Родена си е за джадугара — измърмори той. — Справя се отлично.
— Попитах я дали иска да излезе с мен — заяви Джамил със сериозен тон. — С твоето разрешение, разбира се. И това на Рашид.
— Нищо не можем да правим, ако нямаме разрешението му, а? — изръмжа той. — Не ми пука за Хурия. Прави каквото искаш. Не искам да я виждам никога повече.
Увит целият в превръзки, Джерис Мьорин седеше на масата срещу Аларон, а в лицето приличаше на пребит боксьор. Дори погледът му беше сломен, уморен и пълен с тъга. Рамон седеше до тях, но все още беше отпаднал. Бяха минали три дни, откакто Ким си тръгна, а Аларон си бе възвърнал силите, колкото само да се движи.
— Значи генералът е мъртъв, така ли? — попита Аларон.
Мьорин кимна тягостно:
— Да. Няколко души от подчинените ми стигнаха до хълмовете със скиф. Там открили тялото на Големия Яри. Имало още двама — единият бил Илай Беско, а другият бил прекалено обгорен, за да го разпознаят.
— Ами Вълт?
— В Норостийн е.
Сърцето на Аларон се сви.
— Значи загубихме. Ще ни открие, ще разбере, че Ким е отнесла Сциталата и ще я залови — той зарови глава в ръцете си. — Всичко беше напразно — че и още по-лошо, ако не бяхме тръгнали да търсим Сциталата, никой никога нямаше да я намери. А аз го отведох към нея, както и самият той знаеше, че ще направя.
Мьорин поклати глава:
— Не е чак толкова безнадеждно, Аларон. Защото всъщност арестувах Белоний Вълт.
Аларон погледна изумено, а Рамон се ухили с гримаса на болка.
Мьорин се засмя на физиономиите им.
— Използвах писмото, което взехте от свитъците с досиета на Вълт, за да получа кралско разпореждане да претърся дома му. Разбихме дъските в стаята му с трофеи, някои от свитъците понесоха вреди, заради капаните му, но успяхме да спасим достатъчно материал, с който можем да изнудваме голяма част от народа на Норостийн и половината от Съвета в Палас. Така се сдобих и със заповед за арест и го изненадах, заедно със значителната подкрепа на Арканума в покрайнините на града. Беше все още изтощен от битката с генерала. Дори не се възпротиви. В момента е под оковаваща руна в собствените си подземни килии.
— Благодаря ви — отвърна замаяно Аларон. — Вие сте моят герой. — Рамон закима в ревностно съгласие.
— Е, това вече е нещо ново. Във всеки случай и моят задник е заложен на предните линии — отбеляза с лекота Мьорин. — Няма да можем да го задържим затворен за дълго. Палас ще предяви правомощията си и ще изпрати инквизитори. Просто успях да ни спечеля малко време, нищо повече.
— Ако им каже… — дъхът на Аларон секна.
— Някак подозирам, че може да му се случи някой нещастен инцидент, докато е в килията — отбеляза заговорнически Мьорин.
Аларон преглътна и изръмжа яростно:
— По-подходящ човек за това не би имало.
Мьорин прокара пръсти през косите си.
— Но това ще сложи края и на моята служба — той въздъхна със съжаление и разклати глава. — Е, а вие, момчета, какво ще правите?
— Ще спим — отвърна навъсено Рамон. — Ще ми трябват дни, за да бъда отново подвижен — той погледна извинително към Аларон. — А тогава, предполагам, ще трябва да се включа към легиона си или ще арестуват и мен. Бих останал, ако можех, но не виждам как бих могъл, без да си навлека проблеми с военните.
— Нямаш друг избор — съгласи се Аларон. — Ако не отидеш — ако един маг се превърне в дезертьор, се намесва Инквизицията — той погледна Мьорин. — Мислите ли, че е безопасно Рамон да се присъедини към легиона си?
— Вълт не работи с официални институции. Мисля, че няма да има проблеми.
— Файръл мъртъв ли е?
Мьорин сви рамене.
— Не мисля, но и не може да си позволи да се появи сега. Инквизицията ще го одере жив.
— Значи това е — обобщи Рамон. — Дръж ме в течение, Ал. Ще се измъкна и ще ти помогна, ако мога.
— Ами ти, Мърсър? — попита Мьорин.
Аларон го погледна сериозно:
— Тръгвам след нея.
Мьорин не изглеждаше изненадан.
— С каква цел?
— Не знам. Просто чувствам, че трябва да го направя.
Стражарят въздъхна:
— Ех, младата любов.
— Не сър, не става дума за това — отсече Аларон. — Тя не ме обича — никога не ме е обичала. Винаги е било само от моя страна, а някак дълбоко в себе си го знаех. Но ми е приятелка и се забърква в опасност, затова мисля, че трябва да ѝ помогна.