Дори да беше сляп и глух, Испал Анкшаран пак щеше да отгатне къде точно на пазара Аруна Нагар се намира само чрез обонянието си. Всеки аромат му бе познат — подправките и кафето, чаят, но и урината, и потта на това най-голямо тържище в Баранаси, Съкровището на Лакх. То беше поклонническо място, завой на реката, в която някога стоял Слонът Ган и разпръсквал вода от свещения си хобот, за да напълни коритото ѝ, като така се родил и поток, който все още пълноводен течеше бавно през червенопочвените долини до непроходимите морета. Тук Испал купуваше и продаваше всичко, за което смяташе, че ще му донесе печалба. На тази сцена той премерваше находчивостта си с купувачи и продавачи, създаваше си приятели и врагове, живееше и обичаше. Това беше домът, в който се смееше и плачеше и заради който благодареше на хилядите божества на Омали за прекрасния си живот.
Защото Испал Анкшаран имаше всичко: чудесно обкръжение, обичта на боговете си, вярна съпруга и многобройна челяд, която да продължи фамилията му и да се моли за духа му, когато си отиде от този свят. Домът му се намираше в близост до свещената река Имуна. Не беше толкова богат, че да си заслужи завистта на властимащите, но не беше и толкова беден, че да постави семейството си в нужда. Щастлив живот си живееше, въпреки че се бе сблъсквал с войната и смъртта отблизо.
Той отвори очи и се вгледа в мъгливата светлина на есента. Утринният студ се разсейваше бързо от ярките слънчеви лъчи. Тази сутрин беше довел семейството си и кръвния си брат Раз Макани при реката, въпреки че Раз вярваше в Амтех. Той и двете му деца наблюдаваха докато домочадието на Испал отправяше молитвите си за благодат на Вишнараян, Сивраман, и разбира се, на Слона Ган. Ган отговаряше за късмета — благо, не толкова всемогъщо като тези на по-великите божества, но и нещо, без което никой не може.
След това съпругата на Испал, Танува, поведе децата към дома, докато двамата с Раз споделиха една лула и си поговориха за добрите стари времена. За тези, които не го познаваха, Раз беше като създание от някой кошмар — изгарянията по кожата му изглеждаха отвратително, дори и след двадесет и две години. Беше изключително мълчалив човек. Двамата се срещнаха през 904-та, когато Испал беше тръгнал на север, дочул, че може да припечели много от търговията с белокожите феранги в Йебусалим. За пръв път бе напуснал Баранаси, а какво остава за Лакх, и какво пътешествие бе само — пустини, планини, реки, какво изживяване! Но и какъв кошмар: защото ферангите бяха изпратили войници вместо търговци и Испал бе загубил всичката си стока и едва не бе загубил живота си. А беше мирен човек.
И все пак, той бе оцелял и бе спасил живота на свирепия воин от Кеш — Раз Макани, който бе толкова лошо обгорен, че едва ли щеше да оживее. Когато войната свърши, той доведе Раз и съпругата му на юг и сега двамата бяха братя, двама души, срещнали се очи в очи със смъртта и оцелели. Съпругата на Раз бе останала с него, въпреки че бе обезобразен от огъня, и му бе родила две деца, преди да почине. Двамата, Испал и Раз, бяха преживели много заедно, а сега синът на Раз бе разменил обети с дъщерята на Испал, за да се затвърди връзката между приятелите, по угоден на боговете начин.
Както обикновено, и тази сутрин той остави Раз на любимото му място, да се любува на реката от сянката. Остави му и един къс тютюн за дъвчене, смесен доволно с ганджа, и една манерка с арак. Други приятели често навестяваха Раз, прекарваха време заедно с него. Можеше и да е страховит на външен вид, но беше близък познат, част от общността.
Испал се разходи из пазара, вдишвайки мириса на новата стока. Пристигаха килими от Локистан, а носачи ги разтоварваха под зоркия поглед на Рамеш Санкар. Той съзря Испал и му подвикна: