Испал се прибра разтреперан вкъщи. Налагаше му се често да посяда, за да поуспокои световъртежа си. Викаш Нурадин беше развълнуван, по-развълнуван от самия него. Колко злато ли са ти платили, Викаш? Не можеше да мисли за това сега; толкова много други неща имаше на главата си. Как да каже на Раз Макани и да не го загуби като кръвен брат. Как да сподели на Танува и все още да е добре дошъл в собствения си дом. Как да каже на Джай, който обожаваше сестра си. Как да каже на Казим и да остане жив.
Как да кажа на Рамита.
Един блед, тресящ се Испал щеше да нахлуе в малкия щастлив дом, за да разруши радостта му завинаги. Дочу как съпругата му пее заедно с малките деца, докато готви. Джай и Рамита щяха да са на пазара до мръкване. Той стисна дръжката на вратата, отблагодари се на Викаш с прегракнал глас и го отпрати. Викаш заподскача, кипящ от енергия, но Испал беше изтощен, сякаш беше прекосил отново пустинята с оскъдни вода и храна, а хората му измираха около него. Накрая тъкмо този спомен му даде кураж. Избягах от смъртта и през двата похода, всичко е имало смисъл. Всичко е било заради този ден.
Той пое дълбоко дъх и повика съпругата си.
5.
Покорната дъщеря
Лакх
На юг от пустините се простира обширна земя, обитавана от най-многобройното население. Наричат се лакхси, по думата им „лак“, която означава „сто хиляди“, но в древни времена означавала просто „много“. Те са Многото… и много има от тях! Там ще срещнете всякакви неща: изящество и низости, любов и омраза, набожност и деспотство. Ще се сблъскате с разкош и най-крайна бедност: ярко, гръмко, изпълващо сетивата ви и обладаващо ги завинаги.
На лявата си китка Рамита Анкшаран носеше гривна от червена нишка, нанизана с бодливи семена, годежна връв от Казим Макани. Пееше си тихо, докато печеше кедрови ядки за сергията им. Тъмната ѝ кожа и дългите ѝ черни коси бяха защитени от жаркото слънце от диплите на бледожълтия ѝ дупатта шал, достатъчно тънък, за да може да вижда през него, и достатъчно плътен, за да скрие лицето ѝ. Дългата ѝ риза салвар също беше жълта, но изцапана с пепел от огъня. Ръцете ѝ вече бяха загрубели от дългогодишния труд, а босите ѝ стъпала бяха твърди като камък от работата на пазара. Лицето ѝ обаче бе все така нежно, незагубило и малко от своята женственост. На височина нямаше и метър и петдесет, не беше нито висока, нито ниска по местните стандарти. Пееше любовна песен, а в мислите ѝ бе Казим.
Отпред на сергията брат ѝ Джай продаваше стоката им: билки, подправки и печени ядки, листа от бетел и кимионов кекс, който майка им бе изпекла същата сутрин. Имаше и голяма кана с вода с лимонов аромат за жадните клиенти. Доходите от търговията на баща им бяха непостоянни, затова държаха тази сергия, с която да изкарват парите, необходими им за всекидневието.
Наоколо имаше хиляди: купувачи, продавачи, крадци, работници, войници, дори и група от жени, поклоннички на Амтех в бекира-наметала, тъй че двамата нямаха и миг почивка. Джай не спираше да бърбори и се пазареше и до последното зрънце:
— Привет, сахиб, искаш ли да погледнеш? Гледането е безплатно!
Между сергиите се разменяха постоянни закачки. Рамита продължаваше да спори с момче от съседната сергия заради пушека от огъня им; хлапето веднъж вече бе опитало да го изгаси с вода.
Непрестанно преминаваха и познати лица: момичета, много от които с повити бебенца на ръце; момчета, привидно търсещи работа, но всъщност размотаващи се наоколо. Всички я питаха кога ще се омъжва.
— Скоро! Татко обеща, че ще започнем подготовката веднага след Айид. Много скоро!
Баща ѝ ѝ бе обещал. Тя вече бе на шестнайсет и нямаше търпение. Казим бе толкова красив и внимателен: той беше целият ѝ свят. Често открадваха по някоя целувка, но тя копнееше за нещо повече.
Тя се загледа в небето, молейки се времето да забърза хода си, когато крадлив жест привлече погледа ѝ.
— Хей! — извика тя на дребна резус маймунка, която се бе покачили в ъгъла на чергата им. — Да не си посмял!
Тя размаха юмрук срещу него, а наглото животинче ѝ се озъби, грабна шепа фъстъци и избяга. Профуча през пазара и се настани на рамото на един от уличните артисти.
— Ей, дръж малкия си крадец под контрол! — извика тя на мъжа, който взе ядките от лапите на маймунката — Върни ги обратно! — мъжът просто се подсмихна и ги натъпка в устата си.