— Сестричке, още люти чушлета! — извика Джай, без да се обърне назад. Тълпа възрастни жени му говореха вкупом една през друга. Рамита издърпа един чувал и го стовари върху количката, която им служеше за сергия. Небеса, беше толкова горещо! Но те поне имаха някакъв навес; бедните хора, които бяха наредили стоката си на одеяла на земята, изглеждаха все по-изтощени с покачването на температурата.
— Рамита — някой я повика и тя погледна нагоре, а сърцето ѝ подскочи.
Казим се бе облегнал на количката, с каликити бухалка в ръка. Усмихна се, а белите му зъби блеснаха, искрящи на фона на леката му брада и мустаци.
Само при погледа му я обля гореща вълна, а стомахът ѝ се преобърна.
— Казим!
Очите му бяха тъмни, сиво-черни, прекрасни като абаноса.
Той повдигна бухалката:
— Отивам да играя лакхската игра, която толкова много обичаш. Ще пуснеш ли брат ти с мен?
Джай я погледна с надежда.
— Ами…
— Нали приключи с печенето — изстреля бързо Джай, — сега остава само да продаваш, докато не свърши. Почти обяд е — а и Хурия ще ти помогне — Хурия бе сестрата на Казим, най-добрата ѝ приятелка. — Моля те, сестричке…
Казим го подкрепи с умоляваща усмивка, с която веднага я спечели.
— Ох, добре, хайде, върви! — махна тя с ръце, в очите ѝ грееше лицето на любимия. — Вървете и се забавлявайте — мъжете с техните глупави игри… — каза тя, но с усмивка на лице.
Казим се протегна и докосна ръката ѝ в знак на благодарност, малък бърз жест на интимност, който я изпепеляваше и разтапяше едновременно. Сякаш във въздуха се носеше песен. След това двете момчета тръгнаха с бавна крачка.
— Гледай ги, как само си тръгнаха — засмя се Хурия, приплъзнала се от тълпата. — Тези момчета никога ли не порастват? Дори и баща ти все още обича да размахва тази нелепа бухалка. Видя ли го? Замина нанякъде с Викаш Нурадин.
Хурия бе по-висока от Рамита и по-щедро закръглена. Някои от по-големите момчета се държаха лошо с нея, защото бе чуждоземка, вярваше в Амтех и имаше болнав баща, но Казим я бранеше ревностно, а никой не посмяваше да се изправи втори път срещу него. Хурия бе покрита цялата с бекира-наметалото си.
— Защо ние, амтехианите, трябва да носим тези ужасни, дебели палатки, докато вие, жените омалистки, можете да се разхождате полуголи и никой нищо да не ви каже? — оплака се Хурия, макар че днес бе свалила качулката си и чувственото ѝ лице беше открито.
Тя бързо прегърна Рамита и двете се изправиха пред стена от клиенти. Време беше да се залавят за работа.
Работиха неуморно през целия ден, клюмаха, когато слънцето беше най-жарко и тълпите пооредяха, и отново се захванаха, когато слънцето преваляше преди вечерта. Момчетата така и не се върнаха, за да им помогнат да съберат сергията, и така кълнейки ги добродушно, двете момичета натовариха количката с останалите продукти и прибраха приспособленията за готвене. Калната земя бе осяна с боклуци, а по всяка гола стена на тържището личаха мокри следи от урина. Сдъвкани и изплюти листа от бетел жвакаха под краката им, докато теглеха количката по тъмните, захладняващи улици по пътя за вкъщи. Големи групи деца притичваха наоколо в игри на гоненица. Възрастна камила премина мудно, влачейки огромна каруца, докато собственикът ѝ спеше отзад. Войниците им подвикваха груби покани, а Хурия цветущо им се изрепчваше. Тлеещи главни изпълваха тесните пътища с пушек. Рамита пресмяташе днешната печалба наум: около шейсет рупала — със сигурност поне три пъти повече от обикновено. Последните няколко дни преди фестивал винаги бяха добри за търговията. Баща ѝ щеше да е много доволен. Може би е бил при Викаш, за да им купи подаръци? Винаги намираше дребни неща, с които да зарадва семейството си, а и никой не можеше да се пазари както него.
Проправяха си път през наплива от хора, докато най-сетне достигнаха ниската порта на малък двор, пълен с вехтории. Баща ѝ обичаше да складира. Над тях се издигаше тесният каменен дом на семейство Анкшаран, с три етажа и подземен зимник, но с няма и три метра широчина и съседи и от двете му страни. Прадядото на Испал първоначално бе наел мястото, а след това го бе купил и така постепенно фамилията се установи тук и самата тя стана част от камъка му, закърпваше го и го освежаваше всеки сезон, потта и труда им бяха пропити в хоросана по стените. Когато Рамита и Казим се оженеха, щяха да заемат втората спалня на горния етаж, докато не изградят още един, който да е само за тях. Щяха да живеят тук до старини, също както дядото и бащата на Рамита. Сега тя споделяше стая с Хурия, а момчетата спяха на тавана. Нямаше място за интимности.