Тази вечер домът им изглеждаше необичайно. Обикновено майка им стоеше в кухнята с децата, където поглъщаха вечерята си и се оплакваха, а Испал и Раз пушеха и пиеха в двора. Сега обаче не се виждаше никой от възрастните, а децата лудуваха в градината. Двете момичета се спогледаха учудено. Рамита отиде до кухнята и се развика силно на малките си братя и сестри, в опит да въдвори ред, докато Хурия разтоварваше уредите за готвене, за да се измият. След това Хурия се зае с вечерята на децата, а Рамита взе кофа и слезе надолу по улицата до водната помпа.
Когато се върна, вкъщи се бе възстановило някакво подобие на порядък. Хурия бе подмамила момичетата да разчистят, а момчетата си учеха от плочките, които бяха донесли от училище, рецитирайки на глас гравираните по тях думи, редове от свещено писание на Омали за уважението към родителите.
Брей! Но къде са всъщност родителите ни, чудеше се тя. Може би са горе заедно? А къде е Раз? Или Джай и Казим? Какво става в къщата ни тази вечер? Качи се по стълбите и почука колебливо на вратата на стаята на родителите си.
— Татко? Майко? Вкъщи ли сте? — стори ѝ се, че дочу майка си да плаче и изведнъж се хвана за гърдите. — Мамо? Какво е станало?
Испал отвори вратата и я прегърна в големите си, нежни обятия. Тя вдигна очи към него, а след това към майка си, която плачеше на леглото.
— Тате?
Баща ѝ я притисна силно и след това я хвана пред него с две ръце, в благия му поглед имаше безпокойство, а устните му се движеха сякаш провеждаше някакъв вътрешен спор със себе си. Рамита почувства острото пробождане на истински страх, когато той изрече тихо:
— Най-добре влез при нас дъще.
Олюлявайки се, тя излезе от спалнята на родителите си след около час, и се строполи върху леглото си почти с писък през сълзи. Стоеше в стаята, която щеше да споделя с Казим, но сега това никога нямаше да се случи. Хурия крещеше на баща ѝ, опитваше се да го накара да промени решението си, а съседи, събрали се, заради настаналата врява, крещяха на всички в къщата. Испал се бе отказал от опитите си да даде обяснение и просто бе прегърнал Рамита, притискайки я толкова силно към себе си, че тя едва дишаше.
Защо ѝ причиняваше това? Не беше ли добро момиче досега? Нали ѝ бяха обещали Казим за съпруг? Обещаха ѝ го! А ѝ отнеха всичко — всяка мечта, която споделяха, загледани в луната и звездите, изтръгната от ръцете ѝ, и за какво? Нямаха ли пари колкото си поискат? Какво друго щастие можеше да им донесе всичкото това злато? Толкова много злато, повече отколкото умът ѝ можеше да побере… Омалистките момичета трябваше да дават зестра при женитба, а не да бъдат откупени с такава. И да се омъжи за някакъв старец — баща ѝ дори не казваше името му.
Тя се свлече от леглото и падна на колене, едновременно хлипайки и обсипвайки божествата с въпроси, нашепнати с отпаднал глас. Проповедникът винаги им казваше, че боговете се крият в тишината. Къде бяха те сега? Дали пък не е егоистично от моя страна?, смъмряше я малка част от нея. Щеше ли да се почувства така, ако ѝ кажеха, че Хурия е продадена в ужасен брак, за да забогатеят всички те? Не беше ли двулично от нейна страна? Покорната дъщеря трябваше смирено да встъпи в брак, който ще облагодетелства семейството ѝ.
Но тя беше мечтала за толкова повече — за любов, която да просъществува през вековете. Баща ѝ ѝ беше обещал!
Рамита дочу Казим и Джай да се прибират късно след часа за вечеря. Лежеше на сламеника си, несмутима от тихото хъркане на Хурия, и се опитваше да заглуши съзнанието си. Мислеше си как ѝ се иска да вдишва наргиле, пълно с хашиш, докато светът около нея не се изгуби завинаги, когато чу изщракването на резето и приятния смях.
Испал ги очакваше. Не се мина дълго време и отново се разнесоха викове. Гневът на Казим не можеше да се обърка с друг; той изливаше яда си, без да мисли много кой можеше да го чуе. Рамита си представяше пламъка в очите му, крясъците, изливащи се от устните му. Винаги бе имал избухлив нрав, но обикновено бързо се успокояваше, когато му премине. Никога обаче не го бе чувала такъв — беше напълно полудял, ругаеше и хвърляше предмети. Съседските мъже дойдоха да видят какво става и в крайна сметка се присъединиха в кавгата. Тя погледна през прозореца и видя как изритаха Казим на улицата и грубо го запратиха по пътя, размахвайки юмруци. Беше непоносимо.
Сънят не дойде след това, а само сътресение, празни часове на недоумение. Малко преди изгрев, се почука леко на вратата и проповедник Дев влезе в дома им. Хурия излезе от стаята и остави Рамита насаме с възрастния мъдрец, съветник и духовен водач на семейството им. Въпреки гнева, който я изпълваше отвътре, тя коленичи пред загрубелите му крака и от уважението си към него се заслуша в думите му. Проповедник Дев говореше за саможертва, за малки капки вода, които изпълват океани, за това, че сме част от едно по-голямо цяло. Покорната дъщеря се подчинява, напомни ѝ той. Разказваше за възнагражденията на другия свят, за щастието в Рая, за добрите дела на незначителното момиче. За труда на родителите ѝ и на техните родители и с каква гордост ще погледнат към нея, когато тя подсигури бъдещето на семейството си и го издигне сред великите.