— А този стар феранг, едва ли му остава много да живее, а? И тогава кой знае какво ще ти поднесе животът? Представи си няколко бързо изминали години далеч от дома, след които се завръщаш като богата вдовица, от глава до пети в коприна. Помисли за щастливата повторна среща със семейството.
Изречено с успокояващия глас на възрастния мъдрец, всичко звучеше така разумно. Звучеше като нещо, което е по силите ѝ, дори като правилното нещо, което да стори. Но тя бе видяла покрусата в очите на Казим, бе видяла ударите на съседите, разкървавили лицето му. Бе чула виковете му, обезумели от тъга. Питаше се къде ли е сега, сам в студения мрак, с разбито бъдеще.
На сутринта видя, че е заспала в краката на проповедник Дев, а той дремеше на един стол. Хурия я гледаше втренчено. Рамита ѝ се усмихна вяло, когато погледите им се срещнаха. Стомахът ѝ къркореше, а мехурът ѝ напомняше да го облекчи. Животът ѝ припомняше, че трябва да продължи напред. Тя се изправи внимателно, свали годежната си гривна от Казим и я остави грижливо настрана. Мълчаливо, Хурия я хвана за ръка и двете бавно заслизаха надолу по стълбите, за да се измият и да посрещнат новия ден.
Два дни по-късно, честванията покрай Айид продължаваха. В Северен Лакх беше пълно с поклонници на Амтех, дори и тук, на свещената река в Баранаси, а звук на тъпани отекваше в целия град. Хурия бе излязла, за да навести баща си. Казим така и не се прибра; никой не го бе виждал вече два дни.
Преди изгрев изкъпаха децата на водната помпа на улицата. Танува бе извадила от най-хубавия си сапун, а Рамита, с ловка елегантност, съумяваше да се изкъпе на публично място без да покаже плътта си. Изплакна косата си и се извъртя от водната струя, покрита с пяна. Майка ѝ и леля Пашинта изрисуваха с къна стъпалата, дланите и ръцете ѝ до лактите, преди да я облекат в най-красивото ѝ сари. След това цялото семейство се запъти към свещената река Имуна, където отправи благословиите си към изгряващото слънце и пусна цветове на невен да плават в тъмния ѝ поток. Навсякъде около тях имаше и други жители на града, които се молеха на зазоряване. Джай бе сложил най-новата си бяла курта, а главата му бе увита с тюрбан. Изглеждаше уморен и се отнасяше начумерено към всичко. Всеки път се обръщаше към баща им с яден поглед. На Рамита ѝ се искаше той просто да отстъпи: нищо не можеше да се направи, а по този начин той не ѝ помагаше. Достатъчно трудно ѝ бе да издържи и един час без да се разплаче. Гневът на брат ѝ просто влошаваше нещата.
Тя докосна челото, устните и гърдите си до свещените води на Имуна. Мога да се справя.
В късните часове на нощта тя се примири със съдбата, която ѝ бе отредена. Щеше да ѝ бъде трудно — и все още не можеше да си помисли за Казим без да заридае — но щеше да издържи. Щеше да положи тяло на тази клада, както боговете искаха от нея. И ще се завърне при Казим, когато старият мъж умреше. Нямаше да е за дълго. Можеше да се справи.
Тя знаеше, всички съседи я следяха крадешком. Баща ѝ не бе казал на никого името на кандидата и клюките се носеха навред. Всеки знаеше, Анкшаран се бяха скарали с Макани, и сега обетът, който щеше да ги свърже завинаги, бе развален. Бъдещият съпруг на Рамита щеше да пристигне у тях по пладне днес и всяка домакиня в околността, от чийто дом нямаше хубав изглед към двора им, щеше да си намери извинение да е на улицата в уречения час. Разпространяваха се най-различни теории, изречени на висок глас или прошепнати. Да не би някой принц от моголския двор да е видял Рамита на пазара и да е останал запленен от нея? Или пък беше някое друго младо момче? Всеки имаше предположения, но единствено Испал, Танува и Рамита знаеха истината, която ги изгаряше отвътре, макар че всъщност, за Рамита това име не бе нищо повече от една отдавнашна легенда, в която малцина вярваха.
Навън шумът се усили до силен брътвеж, когато Джай прие у тях войник от двора на раджата на Баранаси, който искаше да узнае какво бе цялото това вълнение. Рамита наблюдаваше как баща ѝ го увери, че всичко е наред и му пъхна някакви пари, преди да го изпрати. Испал бе облекчен, че войникът си отиде. Неприятното усещане в стомаха на Рамита обаче нарастваше, докато не ѝ се наложи да изтича до помийната яма, където повърна закуската си. Представяше си какво ли ще си помислят съседите след това: „О, малката уличница вече е загубила целомъдрието си. Знаехме си, че нищо добро няма да излезе от нея.“ Беше толкова несправедливо! Казим, принце мой, къде си? Ела и ме отведи далеч от тук!