Най-сетне, когато слънчевите лъчи пронизаха къщите и озариха двора им, стъпки от ботуши се разнесоха по улицата. Испал се изправи на крака, мъртво бледен, и нареди на Танува да строи децата, докато Джай се мъчеше да отвори портата. С жлъчен вкус в устата, изгарящ гърлото ѝ, Рамита се притисна силно в ръката на баща си, вцепенена от ужас.
Огромен мъж премина през портите им. Беше повече от метър и осемдесет, широкоплещ, с шлем и броня под синя мантия. Лицето му бе строго, осяно с белези, но неоспоримо бяло. Той беше феранг!
Рамита потрепна от страх. Никога не бе виждала бял мъж досега, а този беше… отвратителен. Странен. Нечовешки. Той огледа претъпкания двор, съзря препълнените с наблюдатели околни прозорци, а Рамита можеше да усети изписалото се недоволство по чуждоземското му изражение: охранител, недоволен от мерките за сигурност. Нареди на още четирима войници да влязат, преди да се обърне, за да посрещне Викаш Нурадин. След него влезе и много висок, но слаб и прегърбен човек с качулка на главата.
Ръцете на момичето трепереха, докато се притискаше силно към баща си, който се потеше обилно. Рамита се ококори. Това ли е той? Беше облечен с кремава мантия, а лицето му се скриваше от качулката. Кремаво и бяло се носеха на погребение, а той го носеше на годеж — това някаква обида ли беше, или обикновено невежество? Носеше абаносов жезъл, с метална дръжка и украса от полирано сребро. Дали беше магически? Наистина ли бе джадугара, магьосник? Наистина ли бе Антонин Мийрос, онзи от легендите? Рамита чувстваше как уплахата ѝ расте с всеки изминал миг.
Усещаше погледите на всички съседи върху себе си, когато баща ѝ я поведе напред. Размениха се думи, които не достигнаха ушите ѝ. Ако старият мъж говореше на нея, тя не успя да чуе нищо. Съсухрена ръка издърпа покривалото на лицето ѝ и повдигна брадичката ѝ. В следващия момент тя гледаше нагоре под качулката, където червен скъпоценен камък пулсираше като око на демон. Тя изстена, искаше да избяга от там и почти не се строполи на земята, когато Испал я хвана здраво и я задържа.
За секунди изпита най-ужасяващото чувство, сякаш съзнанието ѝ бе отворен свитък, а този старец го четеше свободно. Спомени, емоции, всичко, което обичаше и ненавиждаше, бе превърнато в знаци на хартия и бе невъзмутимо оценено. Отчаяно ѝ се искаше да избяга и да се скрие, но някаква скрита възбрана я държеше неподвижна на място.
<Добро момиче.>
Думите прозвучаха в съзнанието ѝ, топло и одобрително. Едва сдържа писъка си.
— Има приятно лице — каза той високо на лакхски. Гласът му бе изнемощял от възрастта. — Благосклонна ли си, момиче?
— Аачаа — измрънка тя. Успяваше да различи единствено едно бледо лице, сбръчкана кожа и рехава бяла брада. Отвратително.
Качулката се извърна към баща ѝ и тя успя да си поеме въздух.
— Много добре, господин Анкшаран. Момичето е подходящо. Нека церемонията да започне — изглежда мъжът си мислеше, че ще се случи сега.
Испал поклати глава.
— О, не, сахиб. Трябва да се направят някои приготовления. Проповедникът ми направи своето предвещание. Ще се ожените в деня преди Светия ден.
— Изключено — отсече джадугара. — Трябва да се завърна на север незабавно.
На лицето на Испал се изписа изражение на безпомощност и извинение, което Рамита познаваше добре от многото съревнования за ловкост на пазара. Възхити се безмълвно на дързостта му.
— О, не, сахиб. Церемонията трябва да се извърши както проповедник Дев е предрекъл. Такава е традицията.
Мийрос извърна призрачната си качулка към Викаш:
— Вярно ли е това?
Викаш кимна:
— О, да, сахиб.
Мийрос изсумтя раздразнено:
— О, да, сахиб, о, не, сахиб… — измърмори той. — Добре, господин Викаш, погрижете се. Трябва всичко да се уточни с капитан Клин, ясно ли е?
— О, да, сахиб.
Той се огледа около себе си и изпухтя:
— Има ли някакви други ритуали, които трябва да се изпълняват?
Испал го погледна раздразнено. Даде знак на проповедник Дев да пристъпи напред и след кратък приглушен разговор, беше поднесена малка табла с облика на Парваси и сив-лингам, символа на Сивраман. Проповедник Дев потопи пръст в купичка с алено багрило и отпечата бинду точка на челото на Рамита, след това се спря объркан пред Мийрос и рубинът на челото му.