Младо момче седна с присвити крака на затоплените камъни до него на пода в Дом ал-Ахм. Беше късна сутрин. За последните двайсет часа, всичко, което Казим бе правил, бе да спи, свит на кълбо. Сега умираше от глад и беше ужасно жаден.
— Гладен ли си, братко? — каза младежът с приветлива усмивка.
Имаше къса, гъста и къдрава брада и тънки мустачки. Носеше бяла, но замърсена курта, а тюрбанът му бе син, изпъстрен с шарки, характерни за долината Хеб.
— Искаш ли нещо за ядене?
Казим кимна мълчаливо. Дали изглеждам, също толкова жалък, както се и чувствам?
— Казвам се Харун. Обучавам се за скриптуалист тук. Ние сме братя във вярата си, Казим Макани.
Знае името ми. Казим усети лека тръпка на любопитство. Харун значи… името звучеше като на някой от Дхаса. Позволи на момчето да го заведе зад храма на опашка от омаломощени, отчайващо изглеждащи мъже, чакащи за храна, ала бе прекалено отпаднал, за да дочака реда си.
Харун му намери стол в ъгъла, като изгони с тиха заповед човека, седнал на него преди това.
— Изчакай ме тук, приятелю — каза той и скоро се завърна с чиния със супа от черен даал, чапати питка и малко студен чай. Казим като нищо щеше да се разплаче.
— Казим Макани, защо си тук? Какво се е случило с теб? — попита грижливо Харун, докато Казим поглъщаше лакомо храната.
След като засити глада си, Казим възвърна част от предпазливостта си.
— Извини ме, братко, но от къде знаеш името ми? Не мисля, че те познавам — макар че сега, когато го огледа отблизо, си спомни, че го е виждал на каликити игрите или да снове из Дом ал-Ахм.
— Аз съм син на Ахм и ученик на Свещеното писание. Стремя се да съм в полза на бога — каза скромно Харун. — Това е всичко за мен, цялата ми истина. Видях, че си в беда, чух за причиненото ти безчестие и скърбях за теб. Търсих те.
— Защо?
— Не е ли желанието за добрина достатъчна причина?
Не и в този свят. Помисли си с подозрение Казим.
Харун се усмихна.
— Имаме големи надежди за теб в нашата общност, Казим. Ти си човек с таланти, с дух, който гори ярко сред останалите хора. Исках да ти напомня, че Ахм те обича. Исках да те отведа у дома.
— Нямам вече свой дом.
— Аз съм тук, за да те отведа у дома, при Ахм — Харун посочи към небето. — Кажи ми, приятелю, какво са ти сторили?
Казим мислеше да не му казва нищо. Трябваше да е с баща си и сестра си сега — дали все още бяха в дома на Испал, или се скитаха по улиците? Той, безполезният син, в собствената си непоносима тъга, не се бе и замислил за тях. Но сега погледна Харун и изпита отчаяна нужда да разкрие болката си. Щеше да помогне, ако споделеше някому…
Беше прекарал страхотен ден. Бяха си устроили игра на каликити срещу момчетата на Санджай от Коши Вихар, по-малкото тържище, на около километър на юг. Санджай бе на годините на Казим и беше раджата, капитанът на отбора от Коши Вихар, точно както Казим ръководеше младежите от Аруна Нагар. Бяха в постоянен сблъсък от години, врагове, съперници и почти приятели — почти, но всъщност никога. Санджай ги бе предизвикал на игра, като бе разчитал, че амтехианските момчета ще са отпаднали значително след целодневните пости от месец насам, но Казим бе погълнал колкото може преди изгрева същата сутрин, сякаш му бе последното хранене в живота, а отборът му бе отбелязал зашеметяваща победа. След това, разбира се, избухнали спречквания — както винаги, но по-късно се помирили помежду си — отново както винаги. Намерили крайпътна дхаба, където продавали бира, повечето от която внос от варварските рондийци, и се развилнели.
Казим и Джай се носели в алкохолното опиянение, но щом се прибрали у дома, Испал Анкшаран ги посрещнал с очакване, нещо необичайно за него. Винаги бе казвал, че двете момчета са вече големи хора и могат да правят каквото си решат, но тази вечер той ги бе изчакал, за да съобщи на Казим новините, които разбиха на парченца живота му.
„Рамита ще бъде омъжена за друг.“
„Всички ще сме богати, повече отколкото някога сме си мечтали.“
„Мъжът е възрастен човек и сигурно няма да е жив за дълго.“
„Не, не мога да ти кажа кой е той.“
„Баща ти прояви разбиране.“
Бе подивял от гняв. Спомняше си, че бе хванал Испал, човека, който му бе дал толкова много, за гърлото и го бе разтърсил като куче. Беше ударил Джай, който се бе опитал да ги разтърве. Помнеше, че бе зовял Рамита многократно, но идвали само мъже, десетки, които го бяха блъскали, ранили, изтръгнали ножа от ръката му, ритали и удряли, след което го бяха изхвърлили в безсъзнание на улицата, на една пресечка след къщата им. Бе се събудил в локва от кравешка пикня, целият в кръв, рани и мръсотия.