Как би могъл да се върне у дома след всичко това?
— Не може да се вярва на омалистите — каза му Харун. — Те нямат вяра, мислят единствено за парите. Не може да им се има доверие.
— Рамита е толкова красива — по-красива и от зората — отвърна Казим. — Тя ме обича. И ме чака — той понечи да стане. — Трябва да отида при нея.
Харун го издърпа отново да седне.
— Не, опасно е. Няма да си добре дошъл там. Ще се боят да не развалиш уговореното — той се приближи до Казим, а гласът му се сниши. — Знаеш ли кой е онзи феранг?
Казим поклати глава:
— Не, не ми казаха име. Нищо не ми казаха.
Харун сякаш се разочарова, а Казим сведе навъсено поглед надолу, нямаше желание да говори повече. Не искаше да каже на Харун как бе прекарал трите дни на Айид, сред най-долнопробните места из бедняшките квартали, в пиене, пушене и блудстване, изхарчвайки и последните си монети. Беше толкова позорно.
Харун го погледна с разбиране:
— Ела, братко — каза той приветливо, — нека се помолим заедно.
Навън се носеха молитвопения, приканвайки правоверните обратно в прегръдката на Ахм. С възстановени сили в тялото си, но с празна душа, Казим позволи на новия си приятел да го отведе на място, където да се изгуби и да се моли, да умолява Ахм Рамита да му бъде върната.
Или да му се даде правото на отмъщение.
Скриптуалист четеше Калистам, от глава на име „Думи на огън и кръв“. Беше написана от някакъв пророк от Гатиох, където безусловната вяра бе вкоренявана още от раждането. Думите се изливаха в поетичен поток, който от незапомнени времена служеше, за да оправдае и възвеличи всяка една водена някога война. Съборът се бе произнесъл и в стария храм от червени тухли отекна ясният призив „на оръжие“, когато бе обявен шихад срещу ферангите. Казим излезе пречистен, вече не бе сам: с него бяха братята му, също толкова гневни на света като самия него, макар техният гняв да бе предизвикан от нещо по-възвишено от една открадната годеница.
— Е, какво разбра сега? — попита Харун, докато пиеха кафе в малка крайпътна дхаба на преобладаващия с амтехиани сук пазар Гешанти и наблюдаваха потока от хора, стичащ се покрай тях. Тук всички мъже бяха облечени в бяло, а жените носеха черни бекира-наметала.
— Смърт за ферангите! — изрева Казим и вдигна малката си чашка с гъсто черно кафе към Харун за наздравица.
Никога преди не се бе замислял за чужденците, не и сериозно. Да, баща му бе от Кеш и бе напуснал родните земи заради ферангите — но сега домът им беше в Баранаси. Хурия дори напоследък не се молеше на Ахм, а се разнасяше като омалистко момиче със сарита и бинду точки и танцуваше лакхски танци.
Харун го погледна снизходително.
— Чуй се само, Казим! Казваш „смърт за ферангите“, но всъщност мислиш единствено за момичето си. Не виждаш ли, че нещастието ти е част от едно по-голямо зло? Ти си млад мъж, храбър, с пламенна решителност. Не се погубвай в отчаянието. Ахм те зове, чака да наостриш уши и да го чуеш. Ахм те желае.
— Защо точно мен?
— Отдавна те наблюдавам. Ти си роден за водач — всеки млад мъж ще те последва. Превъзхождаш мнозина във всяко мъжко занимание: бърз си като вятъра и се биеш като лъв. Ти си истинско чудо, Казим! Ако само оставиш лекомислените си развлечения и се заемеш с преследването на сериозна цел, останалите младежи ще те последват. Това, което ти трябва, е пътеводна звезда. Тази звезда може да бъде Ахм, стига да отвориш сърцето си за него.
Казим бе чувал и преди, че скриптуалистите говорят подобни неща и само си мислеше „Да, може би, но аз мисля да се оженя за омалистко момиче и да си имаме стотици деца.“ И това все още беше мечтата му — дори повече от мечта, това бе съдбата му. Една врачка, възрастна жена, сигурно по-стара и от времето, му бе предсказала, че му е отредено да се ожени за Рамита, така че как бе възможно да му я отнемат? О, да, той ще отиде на сватбата ѝ! И ще я погледне в очите и ще я попита дали го обича, а тя ще каже да. Тогава той ще смаже чуждоземеца и ще си вземе булката, която му се полага по право. Беше го решил тази сутрин по време на молитвите. Любовта щеше да победи. Беше убеден в това.
Най-вероятно Харун бе успял да разгадае някои от намеренията му, тъй като се усмихна горчиво и поклати глава.
— Братко, трябва да се присъединиш към шихада. Трябва да се научиш да се биеш с меч. Трябва да ни помогнеш да привлечем и местните момчета, да се включат във войната. Кажи, че си с нас, братко.
Казим отвърна на настоятелния поглед на младия амтехианин. Може би трябва да се съглася — но моята съдба е Рамита… Той склони глава: