— Нека да помисля. Нямам представа къде са сестра ми и баща ми сега. Пренебрегнах дълга си към тях. А Рамита все още ме обича, знам го!
Лицето на Харун помръкна, но той сви рамене примирено.
— Тогава нека ти помогна, приятелю, и нека всичко се нареди както казваш. Но ако не стане… тогава ще се присъединиш ли към шихада, братко?
Казим преглътна. Ако се стигне до там, къде другаде бих могъл да отида?
В търсене на Раз Макани, Казим и Харун обиколиха всички гхатове — стълбите покрай коритото на свещените реки. Животът и смъртта в Баранаси винаги се стичаха покрай коритото на свещената Имуна. Градът се извисяваше на западния бряг на широката и плитководна река, стичаща се от север на юг, а тъмният ѝ поток бе вече замърсен от неизречените гласно дела, извършени в горното ѝ течение. Сутрин почти целият град се стичаше при водите ѝ, за да се помоли, да се измие и пречисти за настъпващия ден. Малки плетени лодки отвеждаха богаташите навътре в реката, където да се насладят на изгрева, необезпокоявани от простолюдието. За принца на града имаше специална баржа, от която, в името на мира на народа си, който съставляваше предимно омалисти, изпълняваше песнопения на зазоряване по време на свещени събития, въпреки че самият той бе амтехианин.
Към късна утрин мястото на поклонниците и пречистващите се заемаше от перачки, които киснеха дрехите, а след това ги тупаха в каменните плочи преди да ги прострат да изсъхнат на слънце. Жените по наторяването оформяха кравешките изпражнения в сплескани топчици, за да съхнат за гориво. Хора се стичаха и в омалистките храмове по цел ден, биейки тежките им камбани. По продължението на реката, в южния ѝ край, по цял ден горяха погребални огньове, с които кремираха мъртвите. Прахта им се разпръсваше в Имуна, която я отнасяше надалеч.
Слънцето печеше все по-жарко и по-жарко, докато Казим и Харун търсеха Раз по всички негови любими места, но никой не бе виждал нито него, нито сестрата на Казим още от преди Айид. Тогава Харун предложи да потърсят в храма на Деваншри, в който жреците-лечители бяха изградили лечебницата си. Той изчака отпред, докато Казим пристъпи вътре и макар че не бе вярващ склони уважително глава пред излъчващата спокойствие статуя на бога на изцелението. Тихите стенания на болните се носеха провлечено и зловещо. Казим пое дълбоко глътка чист въздух и вдигна шала си около устата и носа преди да влезе в болницата.
Въздухът бе тежък с благовонни миризми, които да отпъждат вредните изпарения и злите духове. Жреци и жрици в оранжеви одежди сновяха чевръсто насам-натам, а млади помощници пренасяха вода от Имуна, за да изкъпят хората, за които се грижеха. Залите бяха осеяни с болни и ранени, с умиращите, със старите. Множество ръце посягаха към него, докато преминаваше през тях. Прилепи се към стената, когато двама мъже преминаха покрай него, носейки на ръце възрастна жена, тялото ѝ се гърчеше в треска, отворените ѝ очи бяха безжизнено втренчени в оня свят. Призля му и се обърна да си върви.
— Казим! Казим! — Хурия притича до него, прегърна го силно, след което го удари през лицето. Той просто я гледаше, бузата му се зачерви, но съзнанието му бе сковано. — Къде беше, безделен лентяй такъв! — крещеше тя. — Намерих татко в пясъците при далечния край на реката. Беше опитал да се удави, но водите там са много плитки, а опиумът така го бе замаял, че дори бе легнал направо в потока — тя уви ръце около брат си. — Той умира! Направи нещо!
Казим я притисна към себе си и я остави да поплаче, след което тя го придърпа към притихналата фигура на баща им, положена върху сламеник в ъгъла. Той спеше, а в ръце бе прегърнал бойния шлем, който бе донесъл от войната в Йебусалим. Беше объл и заострен отпред и имаше изображение на чакал на гребена си. Метална мрежа предпазваше страните му. „Ще бъде твой, когато си достатъчно голям да го носиш.“, беше казал Раз на Казим, когато бе още дете, но след това с години не го беше изваждал.
— Хурия, отпред ме чака скриптуалист на име Харун. Излез и му кажи, че съм открил баща си. Кажи му, че ще го потърся отново, когато приключа с всичко необходимо.
Хурия го погледна с любопитство, но покорно склони глава. Бързо се върна обратно и завари Казим, с плувнали в сълзи очи, да гали баща им по лицето.
— Срещна ли Харун? — каза той без да вдигне поглед към нея.
— Да. Попита ме дали знам за кого ще се омъжва Рамита — отвърна Хурия раздразнено. — Че какво му влиза в работата?
— Той е мой приятел — отговори остро Казим. — Какво казаха лечителите за татко?
С вече изцапан салвар, Хурия седна с присвити към себе си крака на мръсната земя.