— Казаха, че има треска, защото е лежал прекалено дълго в студената вода. Белите му дробове не спират да се пълнят, заради което постоянно го обръщат по корем и го потупват, докато повръща храчки и кръв на земята. А след това аз почиствам. Раните на гърба му също отново се възпалиха — очите му бяха влажни. — Може би този път наистина ще умре.
Казим също мислеше, че е много вероятно.
— Аз ще се грижа за теб — изстреля той без да се замисли.
— Както се грижеше и тези дни ли? Благодаря ти много, батко!
Казим потръпна засегнато. Заслужаваше си го.
— Ще те пазя като очите си, обещавам ти!
— Бре! И сама мога да се грижа за себе си, благодаря ти — вирна тя брадичка. — Ще помоля да отида заедно с Рамита на север, да съм ѝ помощничка. Не ми трябва закрилата ти! — намръщи се тя. — Испал идваше всеки ден да наглежда татко, идваха също и Джай, и Рамита, и Танува. Всички, освен теб.
Изгарящ от срам, той зарови лице в дланите си. Дори и сега, всичко за което си мислеше, бе: Ако остана тук, може би ще видя Рамита.
Дори и това не се случи обаче — Рамита така и не се появи, най-вероятно, защото Хурия ѝ бе казала, че Казим е тук. Дойдоха единствено Джай и Испал, които той дори не можеше да погледне в очите. Лечителите позволиха на Казим да остане да спи на пода, до сламеника на баща си, където постоянно се будеше, за да му помага да изчисти пълните си дробове, и да сменя превръзките на раните му, които загнояваха и воняха. Целият свят бе зловонен, дори сънят му бе прекалено разбит, за да му носи някакво облекчение, а сън и действителност се сливаха в едно. Баща му стенеше, рядко вече ги разпознаваше и често се провикваше за някаква „горяща жена“, докато не успяваха да го усмирят. Много пъти зовеше Испал, а Казим се чувстваше като в клетка за изтезания, където никога нямаше да задоволи исканията на мъчителя си.
Смъртта му бе благословия. Раз се разбуди, отново викайки Испал по име, разтресе се в конвулсия, задъхвайки се като риба на сухо. Преди да успеят да го обърнат по корем, той трепна рязко и остана неподвижен. Казим го прегръщаше, хлипаше и ронеше сълзи така, както не бе плакал от дете в ръцете на майка си.
Когато най-сетне се разбуди, Казим се намираше в море от мрачни лица: лакхски жени и мъже го гледаха втренчено и отместваха поглед, когато ги зърнеше. Жреците от Деваншри минаваха и му повтаряха да премести тялото, тъй като и други болни имаха нужда от легло. Един питаше за пари, с които да платят на двама носачи да занесат тялото на Раз Макани до гхатовете за кремиране — но Раз бе амтехианин и трябваше да бъде погребан. Казим сам щеше да носи баща си. Без да продума или да погледне когото и да е от жреците или носачите, той хвана товара си на ръце. Баща му бе лек като перце, но в същото време тежък като свещена планина. Казим се запрепъва към входа, залитна замаяно и почти не се стовари на земята.
Харун стоеше там и го очакваше, също така изморен, както се чувстваше и Казим: заедно двамата щяха да поделят бремето си, като истински приятели.
7.
Скрити причини
Възнесението на Кориний
Несъмнено най-епохалното събитие в историята на Урте е възнесението на Кориний. В отдалечено селце на Римонската империя се събират близо хиляда ученици на непокорния солански философ. Легион от римонски войски бива изпратен, за да ги арестува. Последвалите събития са засвидетелствани единствено в легендите. Дали самият Кор не бе създал божествена отвара, която дарява последователите на Кориний с гносиса? Или се е случило нещо много по-обичайно? Разпространено е вярването, че оцелелите след това премеждие, „Благословените Триста“, разгромяват легиона с нечовешки способности. Петстотин години по-късно, техните потомци, маговете, все още властват над Юрос.
Най-сетне дойде и първият ден от изпитите: кулминацията на последните седем години от живота на Аларон. Момчето гледаше с празен поглед стената пред себе си в очакване камбаната от старата кула на колежа им да удари. Според графика на всеки се полагаше по един час, като бяха подредени по азбучен ред и започваха с Андеварион; Аларон щеше да е предпоследен, в късния следобед.
Първият изпит беше по история — предмет, който му харесваше, макар и баща му да смяташе по-голямата част от нещата, на които ги учеше преподавателят, за недостоверни — понякога мнителността на Ван и саркастичните реинтерпретации на Рамон го объркваха, но все пак му беше интересно.