Най-сетне камбаната зазвъня, вратата се отвори и Сет Корион се появи като застана на място с изцъклени очи.
Трудничко ли ти беше, Сет?, мислеше си Аларон. Може би трябваше да внимаваш повече в час, вместо да дремеш като умрял, спокоен, че никой няма да ти зададе някакъв труден въпрос.
Сет се извърна бавно и забеляза Аларон, който се подготви да получи някаква обида или насмешка, но за своя изненада от устните на Корион се отрони само:
— Успех, Мърсър.
Беше толкова непредвидимо учтиво от негова страна, че Аларон го зяпна и измърмори нещо под носа си, докато той вече се отдалечаваше.
След няколко минути, дълги като часове, внушителният магистър Хаут подаде глава откъм ръба на вратата.
— Мърсър. Заповядай — гласът му бе надменен, както винаги.
Аларон се изправи замаяно на крака, закрачи по неравния под и влезе в стаята. Пред него беше нареден цял отряд от познати и непознати лица; сякаш зорко го наблюдаваха редици лешояди и гарвани, дебнещи го, за да му изкълват очите. Най-отпред седеше директорът Люсиен Гавий, а учителите се бяха наредили около него. С мрачното си изражение, Файръл изглеждаше свирепо в мъждивата светлина. Аларон се вгледа в лицата по-назад и се стъписа. Там стоеше губернатор Белоний Вълт — защо за бога? Но пък и защо не? Все пак ние сме бъдещето на Норос, нали? Разпозна и други предимно по униформите, отколкото по физиономиите им: велик магистър от ордена Къркгард с плоско лице; брадат центурион от легионите; корианския духовник Крозиа. Аларон се почувства ужасно уязвим.
Директорът се изправи.
— Ученикът се казва Аларон Мърсър, син на Тесла Анборн от рода Бериъл. Бащата е немаг. Ученикът е с четвърт магьосническа кръв, роден в Норостийн.
Аларон забеляза, че губернатор Вълт наостри уши, когато споменаха името на майка му. Може би я познаваше или познаваше леля му Елена.
— Готов ли си, Мърсър? — попита Гавий.
Устата на Аларон пресъхна, редиците от лица пред него го замайваха. И всички тези погледи… Той преглътна.
— Готов съм, господин директор.
— Много добре. Разкажи ни първо тогава за римонските завоевания. Помисли си спокойно…
Аларон пое дълбоко дъх и започна да говори. Първоначално му беше ужасно притеснено, но не след дълго започна да се отпуска и остави думите да се леят. Отговаряше на въпроси за Римонската империя, за разпространението на корианството из Сидия. Разказваше уверено за моста и за Първия поход. Обърка някои факти около Втория поход, но нищо толкова пагубно.
Когато изпитът приключи, той почти се разочарова, но скромното одобрително ръкопляскане приповдигна неизмеримо духа му. Беше приключил. Когато излезе, видя Рамон, който чакаше отпред и буквално трепереше целия. Успя единствено да го поздрави набързо с усмивка и да му пожелае:
— Buona fortuna, Рамон!
Всичко, изглежда, бе започнало добре.
В тирник беше математиката, пълен кошмар. Цял ден трябваше да създават и разрешават формули в поредица от писмени тестове. Единствено Малворн беше самоуверен, всички останали, дори и Доробон бяха неспокойни. Аларон смяташе, че се е справил приемливо, но нищо повече от това. След края на изпита Сет Корион повърна навън. Беше се превърнало в ритуал на изпитната седмица да гледат как на Корион му прилошава. Първоначално им беше неприятно, след това — забавно, докато най-накрая на Аларон му стана жал за горкия син на генерала.
В одиняда ги очакваше и рондийският, едно добре дошло облекчение. Поне за мен е майчин език, мислеше си Аларон. Бедния Рамон! Изпитът се състоеше главно в рецитирането на стара поезия и сказания — пълна загуба на време, ако питаш Аларон. Тъжно, но може би и оценяващите си мислят абсолютно същото, размишляваше той, докато се измъкваше от аудиторията.
В торстък беше теологията. Аларон мърмори смутено пред множество лица, които едва успя да зърне, и излезе от стаята, изпълнен с омраза към Файръл, който явно бе решил да го изкара еретик и да го изгори жив пред всички. Това беше и най-гадният ден досега. Но Аларон бързо го прогони от мислите си. Следващият ден бе фригтък — денят за защитата на дипломните им; решителният ден за успех или провал, или поне така им бяха казали.
Залата беше пълна. Пред Аларон се открояваха най-различни лица: губернатор Белоний Вълт, дошъл отново да хвърли строг поглед на учениците; Джерис Мьорин, герой от Бунта, сегашен капитан на Стражата в Норостийн; представители на всички войскови части, от редовната армия, командири на въздушни кораби, дори надзиратели от Волсай и Къркгард. Множество служители на Църквата се навъртаха около изтощения на вид Крозиа, а учени от Арканума се носеха като облаци в сивите си мантии. Всички изглеждаха отегчени — а Аларон, разбира се, бе шести поред. Момчето преглътна притеснено.