— Милорд, напълно възможно е никой от генералите да не е бил превърнат в Първонаследник, а демонстрираните свръхестествени сили сред норосийците да се дължат единствено на Фълчий, Кеплан и Рийтър. Но това не обяснява продължителното търсене. Вероятно — и с цялото ми уважение, сър — тайната не е напуснала редиците от приближени на генерал Роблър.
А всички знаем какво Роблър мислеше за вас, Ваше Превъзходство.
Вълт сбърчи вежди с хладен, преценяващ поглед в очите. Добре ще ме запомни, мислеше си Аларон неспокойно.
Капитан Мьорин се изправи.
— Господа — обърна се той към всички в залата, — бих искал да изясня едно нещо. Тази дипломна работа, несъмнено изготвена със старание и почтеност, е от такава историческа значимост, колкото може да бъде и една купчина конски фъшкии — Аларон усети как нещо в него се срива. Капитанът продължи с рязък тон. — Аз лично се сражавах в Бунта и в редиците ни не са се промъквали никакви първонаследнически каноници — бях сред елитните бойни магове, със сигурност щях да ги видя! Извоювахме победите си чрез стратегия и смелост. Войната не е някаква настолна игра! Могъщи магове могат да паднат от една-единствена стрела или удар с меч. Не се съмнявам ни най-малко, че Сциталата на Кориний е точно там, където трябва да бъде, и пази нашата империя: в банките на Катедралата в Палас — той погледна Аларон хладно. — Победите на генерал Роблър се дължаха на храбростта на войниците ни — той се огледа и седна обратно.
Подбудени от тези му думи, хората замърмориха с негодувание.
Аларон се хвана, че отваря и затваря уста като риба на сухо. Щипеше му на очите, обливаха го топли и студени вълни. Костваше му страшни усилия да остане изправен.
Тирадата на капитан Мьорин сложи край на въпросите. Аларон хвърли крадешком поглед към губернатора, който си шепнеше нещо с мъжа до себе си. Сребристите му очи като че ли пронизваха Аларон, който изведнъж бе обзет от чувството, че зад това кадифено изражение се крие желязна ръка.
Гавий изрече, привеждайки се напред:
— Благодаря ви, господин Мърсър. Комисията ще преразгледа разработката ви, като всички останали писмени работи. Свободен сте.
Аларон излезе олюлявайки се от стаята, подмина чакащия Рамон и се изстреля към близките тоалетни, където повърна. На излизане от зловонното помещение имаше сили само да дотътри крака до някой тих кът на двора, където да приседне и зарови глава в ръцете си.
Отне му дълго време да се прибере у дома, където завари, че всички записки по проучването му бяха откраднати.
— Как върви, младежи? — попита ги Ван на вечеря в саббота в навечерието на втората изпитна седмица.
— Пълен кошмар е, сър — простена Рамон. — Комисията ни мрази. Пробождат ни с въпросите си като с ножове.
Ван погледна въпросително към Аларон.
— Да, както казва Рамон е, тате — отвърна той, с жест към приятеля си.
Не беше разказвал на баща си за дипломната, не и с подробности, не и за кражбата — беше прекалено болезнено. Ван многократно го бе предупреждавал да пази важните си вещи на безопасно място. Разбира се, бе разкрил за случилото се на Рамон, който му предложи най-различни теории, но какво можеше да се направи? Можеше единствено да се надява, че ако някой бе взел така насериозно работата му, може би поне ще успее да си докара прилична оценка. Междувременно изпитите продължаваха.
През втората седмица тестваха бойните им способности. Когато Аларон пристигна в минасделник, завари Сет Корион, присвил се на една от седалките извън арената, а трябваше все още да е вътре на изпит. На Аларон му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че Сет всъщност плачеше. Окото му бе насинено, а от носа му се стичаха кръв и сополи. Зяпна Аларон сякаш не беше сигурен дали наистина стои пред него. Панталоните му бяха подгизнали отпред. Сет се беше напикал по време на изпита.
— Rukka mio! Какво са ти направили? — възкликна Аларон.
Какво, по дяволите, ще направят с мен?
Сет го погледна отчаяно. Явно учителите го бяха разглезили с прекалено доброто си отношение и сега той бе напълно неподготвен за изпита им. Щеше да се провали — немислимо за когото и да е, особено за някой Корион.
— Не мога — пъшкаше Сет. — Не спряха да ме удрят. Не мога да издържа.
— Какво стана? — попита Аларон колебливо. Да се подиграе с Корион сега щеше да е като да удави малко котенце.
По лицето на Сет се стичаха сълзи.
— Карат те да се биеш с един, след това с двама, а после и с трима наведнъж — обикновени войници, но е толкова трудно да следиш всички и после започват да те удрят и става още по-ужасно. Говореха ми под носа си, така че изпитващите да не чуят, какво ще ми направят — колко много ще ме боли — какъв противен женчо съм… Не можах да издържа. Не мога повече…