Кръвта на мага

— Нещо друго да имаш да казваш?

Магът я погледна и сниши глас:

— Да. Носиш ли си камъните? — изгаряше от желание да се махне веднъж завинаги от тук и да продължи с живота си. Мразеше това място точно толкова, колкото Елена го обичаше.

— Тъй вярно. А сега мисля да хвърля око на северното било. Ако не се научиш да яздиш като хората, едва ли би се справил, така че ми се махни от главата.

Рондийският маг се изкикоти зад гърба ѝ, когато тя пришпори коня си нагоре по хълма. Знаеше, че Самир е опасен — никога не бе срещала маг с толкова силна предразположеност към огъня като Самир Инферното. Опитай се да го изтърпиш, каза си тя. Няма да е за дълго…

По-късно същата вечер, когато огромният сърп на новата луна бе изгрял високо в северното небе, тя се разхождаше и вдишваше дълбоко от свежия пустинен въздух. От ниския хълм се виждаха каретите и палатките им долу. Обикновено една шатра приютяваше Фада, Тимори и Сейра, но сега принцесата менструираше. Мъжете се движеха оживено около лагерните огньове и приготвяха вечерята. Тимори се биеше с пръчки с един от младите пазачи, а Лоренцо вдигаше специалната кръвна палатка за нея и Сейра.

Тя се наведе, изрови малка коруба и докосвайки я, я подсили с тънък слой камък, за да може да задържи вода. След това изпразни манерката си в нея. Да те видим какво имаш да кажеш, Гървон… Беше изпращал сигнали в мозъка ѝ цял ден, настоявайки да се чуят. Въобще не изгаряше от желание да го вижда.

Докосна водата и изпусна хладния си течен гносис в нея. Повърхността ѝ засия в синьо и от парата се оформи познатото тайнствено лице.

<Елена, къде си? Сордел ми каза, че са те изпратили на изток със Самир.>

<В момента сме в долината Кходаша, на половината път до Форенса. Ти къде си?>

<На север от Брокена. Носиш ли си камъните?>

<Да.> Тя прехапа устни. <Но…>

<Добре. Бъди готова. Скоро.>

Изражението му беше строго, угрижено. И така до болка познато. Беше целувала това лице толкова много пъти, но сега дори не можеше да си спомни чувството, с което го бе правила. Последният път беше преди почти година, по време на едно от редките му посещения. Подозираше, че има друга. Най-вероятно Вейдия.

Тя събра кураж и изрече:

<Гървон, Олфъс ми предложи да остана — като частен наемник. Само аз, без останалите.>

Ето, успя да го каже. Гървон се намръщи.

<Да не си му казала, че ще си тръгваш?>

<Разбира се, че не! Той пръв ме попита.>

<Хубаво. Значи не подозира нищо.>

Изведнъж обаче се намуси.

<Защо без останалите? Пак ли му лазят по нервите? Както и да е, това сега не е важно. Когато ви дам знак ти и Самир ще тръгнете на североизток…>

<Гървон, ти не ме слушаш. Ще се съглася. Искам да остана тук.>

Той се вцепени, а по лицето му се изписаха последователно объркване и раздразнение, след което придоби несмутим вид, невъзмутима маска.

<Какво искаш да кажеш с това, Елена?>

<Искам да остана тук. Тук искам да живея, да се оттегля, когато остарея. Искам да напусна антуража ти. Вече се реших.>

Той я гледаше невярващо от водата.

<Тогава със същия успех ще трябва да се отметнеш! Онова глупаво копеле Олфъс ще си спечели империята за враг и ти няма да има какво да правиш там…>

<Решила съм го.>

<Глупава кучка, коя си мислиш, че си? Помни, у мен е всичкото злато, което притежаваш; ти си моя, жено!>

Гняв гореше в очите му и водната повърхност се размъти. За момент Елена си помисли, че ще запрати гностична атака в нея, но изведнъж изражението му се успокои и придоби извинителен… добре пресметнато извинителен вид.

<Извинявай, Елена, казах го от яд. Чуй ме, наистина трябва да премислиш. Това, което искаш, просто не е възможно. Това не ти е някаква игра, Елена, заповедта да се оттеглим е на императора.>

<На императора ли? Че от кога работим за империята? Гървон, аз…>

<Не! Изчакай, нищо не казвай засега. Трябва да си дадеш време и да помислиш, скъпа. Не бързай така да вземеш решение. Ще говорим пак, когато стигнете във Форенса. Моля те, Елена, обещай ми, че ще си помислиш — за твое добро е.>

Тя въздъхна и кимна мълчаливо. Какво друго ѝ оставаше? Натопи пръста си във водата, която изсъска и се изпари в синя светлина. Леко потрепери и зарови глава в ръцете си, затъваща в тресавище от безпомощност.

Когато най-сетне погледна отново към лагера им, видя как Самир Тагуейн се взира в кофата с вода, а лицето му се осветяваше от искрата на повърхността ѝ.

Говори с Гървон… Видя как за кратко по лицето му се изписа изумление, при което вдигна поглед към нея.