Выбрать главу

Самир разби вратата към детските помещения. Време е да приключваме. Остави вълна от дим да се излее в стаята и с подготвени защити пристъпи, но нищо не го връхлетя. Можеше и да е бърза, но нямаше никакви огнени сили, а и вече скривалищата ѝ бяха на свършване. Някъде от тъмнината дочу как Лоренцо ди Кестрия се задъхва от болка и се ухили широко. Това му беше най-хубавото на огъня — не просто нараняваше, но и оставяше побъркваща болка, такава, каквато можеше да накара и експертите по измъчвания да позеленеят от яд. Болка, която ще подсигури и на онази съсухрена кучка Анборн, преди да се захване с децата…

Пушекът се издигна към високите греди на стаята, разкривайки Елена пред него, застанала между две огледала, с нож в дясната си ръка. Тя вдигна лявата си ръка към него и слаб син лъч от гносис се разпръсна едва доловимо в защитите му. Изглеждаше съсипана, може би бе на края на силите си.

Самир се ухили, изпъна ръка и вложи всички сили в един удар, простенвайки в пълно блаженство, когато въздухът около него запулсира от струящия огън, толкова горещ, че пламъците му бяха прозрачни и разкривяваха зрението му, докато се изливаха върху и през Елена и се процеждаха невъзпрепятствани, разбивайки се в стената в дъното.

Тя се появи отново, точно там, където се бе намирала до преди малко, въртеше две остриета. Непокътната. Как? Самир усети някого зад гърба си, но бе прекалено късно: два тъпи удара го пронизаха под мишниците му и го разтърсиха. Разнесе се звук от стържене на метал, когато остриетата се отриха едно в друго, някъде надълбоко в гърдите му. Той гледаше слисано, докато другата Елена пред него му намигна.

Вцепенение се разля по цялото му тяло и когато се опита да призове силите си, откри само празнина. Опита се да проговори, но краката му подадоха и той усети как сърцето му спря.

— Не съм левичар. Трябваше да го забележиш — подшушна тя в ухото му.

Rukka!… Огледала… Илюзия…

Подът се наклони и го посрещна.

Елена се свлече на земята до мъртвия маг. След миг се посъвзе и изтръгна оръжията си от него, потръпвайки от успокоение. Беше се хванал на нейните проектирани в огледалата илюзии. Някъде в аналитичната част на мозъка си се усмихна самодоволно: беше се целела в слабото му място и беше нанесла перфектен удар. И въпреки това се размина на косъм… и Фада беше мъртва.

— Отсечи му главата — промълви тя на Лоренцо. Той я погледна с нескрит ужас в очите. — Сериозно ти казвам. Има заклинания, с които може да се съживи, дори и сега! Трябва да сме сигурни, че е мъртъв.

Елена пое глътка от стържещия, задимен въздух и запълзя към прозорците.

— Сейра? Тими?

Децата подадоха главички над счупените стъкла. Дочу как зад нея Лоренцо вдигна меча си и замахна. Глухото тупване отекна в стаята, а Сейра простена. След това, заедно с Тими, момичето прескочи назъбените стъкла, останали от счупения прозорец, и двамата се хвърлиха в прегръдката на Елена. Тя ги притисна силно към себе си, а Лоренцо, с подпухнало и изгоряло лице, изпълзя до тях, за да се присъедини. Главата на Самир Тагуейн се търкаляше в разрастващата се локва кръв, а по лицето му все още се разливаше смаяно учудване.

След минути, облечени във виолетови одежди, стражари нахлуха в стаята, водени от Паоло Кастелини, грубото му лице бе мрачно и разярено. Мъжете грижливо се опитаха да отведат децата, уверявайки се, че всичко им е наред, но Сейра не искаше да остави Елена, а Тими се бе вкопчил в Лори, ридаейки без глас.

Елена остави войниците да я издърпат на крака и бавно да я отведат далеч от обезглавеното тяло на мага, далеч от разрухата, която той бе посял сред тях.

— Мама да не би да е…? И леля Хомейда ли?

Сейра лежеше на легло в стая, близо до малкия параклис на крепостта. На вратата пазеха четирима стражари, а лекари и асистентите им сновяха навсякъде. Двете с Елена все още бяха в изпокъсаните си и прогорели нощници. Стъпалата на Елена изглеждаха ужасно, макар че тя едва сега започваше да осъзнава болката.

— Съжалявам — промърмори тя, — толкова много съжалявам.

Сейра огледа из стаята, без да отрази хората от прислугата, които превързваха раните и миеха крайниците ѝ, безчувствена към всичко, освен към болката в гърдите. В този миг я осени някаква мисъл и тя се сепна с ръка на уста:

— Татко!