Жената се насочи към императорския трон, където висшият прелат Уъртър, Баща на Църквата, се изправи сковано, за да я посрещне, а придружаващите го служители го обкръжиха. Тя присви колене и се приземи с все така сключени ръце в безмълвна молитва. От събралия се народ се разнесоха одобрителни викове, които стихнаха отново, щом висшият прелат вдигна ръка.
Адамус Крозиа подръпна Гейл за ръкава:
— Още ли искаш да гледаш? — прошепна той.
Гейл погледна Вълт и след това поклати леко глава.
— Много добре — отвърна Адамус. — Долу ни очаква бутилка отлично скарло, а и имаме доста за обсъждане.
Преди да тръгнат, Гейл хвърли последен поглед, дълъг и проницателен, към лицето на императора — младия мъж, с когото щяха да се срещнат лично на следващия ден. С добре тренираното магическо зрение той приближи образа му и внимателно разгледа човека, който сега управляваше милионна нация. По лицето на Констант се четяха гордост, завист и страх, лошо прикрити зад маската на благочестивост. Магът почти почувства съжаление към владетеля си.
А и все пак, какво поведение да очакваш от някого, чиято все още жива майка току-що се бе превърнала в светица?
Последните няколко минути преди аудиенцията си на последвалия ден, Гейл прекара в изящните градини на императорския дворец. Както винаги, той беше чудакът, натрапникът в рая. Почувства ситен ръмеж и повдигна яката си, като закрачи бавно по една усамотена пътечка, а умът му блуждаеше някъде. Беше останал навън, защото не носеше изискано облекло и накити. Модата за сезона бяха ярките цветове и вдъхновението от Изтока, а постоянно из градините се срещаха благородници, демонстриращи бойното си облекло. Наближаваше Третият поход и отново беше актуално да изглеждаш като мъж на война, но износените кожени дрехи на Гейл по-скоро му придаваха вид на врабче в клетка на папагали. Имаше си меч, но острието на неговия режеше като бръснач, а дръжката му беше протрита от честото използване. Грубите черти на лицето му, почерняло до тъмнокафяво от пустинното слънце, добавяха една застрашителна нотка във вида му сред останалите бледи северняци. И въпреки изнежеността и превзетите им маниери, той все пак се стараеше да не пресрещне пътя на някой от тези млади мъже или жени: хората в тези градини до един бяха чистокръвни наследници с магьосническа кръв и можеха да унищожат цял войнишки взвод само с мисълта си. Гейл, разбира се, при необходимост можеше да стори същото, но в момента нямаше да спечели нищо от кавга с млад благороднически маг в императорските градини.
Белоний Вълт се появи на входа на градините и помаха неспокойно.
Е, добре. Големите неща започват с малки крачки.
Ясните линии по лицето на губернатора се сбърчиха в леко раздразнение при вида на недодяланото облекло на Гейл. Самият Вълт носеше копринена сребристосиня мантия, символ на добър подбор на облекло за един маг. Гейл го познаваше от години и не помнеше и един момент, в който той да не е бил великолепно безупречен. В името на Негово императорско Величество, това беше Белоний Вълт, губернатор на Норос. Известен сред някои като предателя от Локхазан, единственият генерал от Бунта в Норос, който служеше на висока позиция в империята.
— Не можеше ли поне да си сложиш една чиста туника, Гървон? — попита Белоний — Изправяме се пред не кой да е, а императора — и още по-важно пред неговата наскоро превърнала се в светица майка.
— Чиста е — отвърна в своя защита Гейл. — Е, изпрана поне. Мръсотията се е впила в самата тъкан. Това и очакват от мен: да съм недодялан южняк, прясно излязъл от дивото.
— Тогава добре се вписваш в картината. Да вървим, очакват ни — ако Вълт изпитваше някакви притеснения, всички бяха изкусно прикрити.
Гейл не помнеше магистър Белоний Вълт да се впечатлява често, дори и при капитулацията на Локхазан.
Двамата преминаха през плетеница от мраморни дворове и арки, облицовани с палисандрово дърво, покрай статуи на императори и светци, покланяйки се на лордове и знатни дами докато навлизаха в императорския дворец през врати, които малцина имаха правото да прекрачват. Странни същества се разхождаха из залите без ничий надзор: хибридни създания от императорските бестиарии, пресъздадени благодарение на гносиса. Някои бяха направени по подобие на създания от легендите, като грифони и пегаси, докато други бяха безименен плод на фантазията на своите създатели.