Последната врата, през която преминаха, ги доведе до зала, в която мъжете от имперската стража стояха изопнати като статуи с крилати шлемове на главите. Дворцовият управник им нареди да оставят своите амулети — скъпоценни камъни, които провеждаха и усилваха силата на използвания гносис. Амулетът на Белоний беше кристал, поставен на върха на изкусния му жезъл от сребро и черна акация; при Гейл той представляваше обикновен оникс, който висеше на кожена каишка под блузата му. Гейл подпря меча си на стената и закачи скъпоценния камък на дръжката му. След това се спогледа за последно с Вълт. Готов?
Вълт кимна и заедно двамата норосийци прекрачиха прага към вътрешните части на светилището на своите завоеватели.
Помещението разкриваше огромна кръгла зала, стените ѝ бяха от изчистен бял мрамор, а върху тях се наблюдаваха картини на Благословените Триста, изобразени в релеф. Статуя на изкачващия се към рая Кориний се надвесваше над масата като леко се въртеше без видима чужда намеса. Погледът на Спасителя беше насочен право нагоре, а по лицето му бе изписан дълбокият унес в момента на смъртта. В ръцете му горяха фенери, които осветяваха стаята. Около кръгла масивна маса от дъб, полирана до огледален отблясък, имаше девет стола, както традициите на севера повеляваха: както разказваше и легендата от Шлесен за крал Албрет и неговите рицари. Император Констант обаче беше решил да се подиграе с този легендарен пример за равноправие и се бе разположил на повдигнат на отделна площадка инкрустиран трон, от където гледаше отвисоко останалите. Тронът беше украсен със злато от Кеш и камилска кост, и око Гейл не грешеше, всичко бе част от плячката от последния Поход.
Вратарят съобщи:
— Ваше Величество, представям ви магистър-генерал Белоний Вълт, губернатор на Норос, и Волсай-магистър Гървон Гейл от Норос.
Негово Величество Констант Сакрекьор ги погледна изпод гъстите си вежди и свъси чело.
— Та те са норосийци — измърмори той с писклив глас. — Майко, не си споменавала, че са норосийци.
Той се размърда неловко в тежките си поръбени с хермелинова кожа пурпурночервени одежди. Беше слаб мъж, към края на двайсетте си години, но се държеше като по-млад, а лицето му постоянно беше намръщено, в израз на капризно недоверие. Брадата му беше нервно намотана и безформена, а косата му — дълга и сплъстена. Всичко в него създаваше усещането, че би предпочел да е на съвсем друго място или поне да го заинтригуват по-добре.
— Разбира се, че ти казах — отвърна лъчезарно майка му. Святата Императрица майка Лучия Фастерий не се изправи, но за изненада на Гейл, който очакваше някоя по-студена жена, им се усмихна приветливо. Около очите ѝ се очертаваха бръчици, а устните ѝ нямаше да се понравят на повечето жени магове и присъщата им суетност. Беше облечена със семпла небесносиня рокля, а единственият ѝ накит бе златна диадема-венец, придържаща назад русите ѝ коси. Изглеждаше като някоя любима леля.
— И днес сте все така сияйна като вчера, Ваше Светейшество — изрече Белоний Вълт с дълбок поклон.
Думите му бяха така очевидно престорени, че Императрицата майка повдигна въпросително вежда.
— Направата на вчерашната рокля ми отне време, колкото за организацията на цял един Поход — отбеляза сухо тя. — Надявам се, губернатор Вълт, че не искате да кажете, че щеше да е по-добре да навлека някоя селска дрипа?
— Това, което имах предвид, пресвята лейди, бе, че дори и най-скъпата премяна не може да се сравни със сиянието на вашия лик — отвърна Белоний подобаващо. Умееше да ласкае изключително добре.
Лучия го изгледа преценяващо и посочи към две от местата срещу нея. На масата имаше четирима мъже и всеки един от тях беше вперил поглед в новодошлите: от изпълнен с безразличие до открито враждебен.
— Позволете да поднеса поздравленията си за прославянето ви в святост, Ваше Светейшество — продължи Вълт. — Никой друг така достоен не е получавал такова справедливо признание.
Лучия се усмихна чаровно, като че ли беше младо момиче, получило комплимент за външния си вид, а не светица с кралско потекло. Но Гейл бе дочул слуховете какво прави тя с онези, които не ѝ се понравеха, и дори той, изпечен боец, бе потреперил при мисълта — та какво въобще можеше да знае той за светците, за това как изглеждат и как се държат?
— Добре дошли във Вътрешния съвет на Ронделмар — Лучия махна грациозно с ръка. — Познавате ли и останалите господа? Позволете ми да ви ги представя — тя посочи към висок, оплешивяващ мъж, които изглеждаше на около четиридесет години, но може би беше на осемдесет. — Това е граф Кейлан Дубрейл, императорският ковчежник — Дубрейл кимна отчетливо, погледът в старите му очи някак далечен.