Мъжът до него имаше сребристи коси, но младежко изражение и внушителна фигура.
— Аз съм Калтъс Корион — заяви той хладно. — Помня те, Вълт — изглеждаше сякаш иска да се изплюе. Обърна се към Лучия. — Не разбирам защо тези трябва да са тук — та това е Вътрешният съвет, не някое кафене на пазара, където пътниците обменят идеи. Прочетох плана. И не ми е притрябвало те да ми го продават.
— Планът, който ще следваме, е изготвен от тези двама господа, скъпи ми Калтъс. Дръж се по-мило.
— Мил съм като към норосийци — по време на бунта им — усмихна се той самодоволно на Белоний. — Мечът ти все още е в стаята ми, Вълт.
— Можеш спокойно да го задържиш — отвърна Вълт с равен тон. — Имам много по-силни оръжия, неделима част от мен.
В името на Кор, дръж си езика зад зъбите, Белоний!, мислеше си Гейл. Та това е проклетият Корион!
Калтъс Корион се намръщи, невъодушевен, и погледна Гейл.
— И това ли било прословутият Гървон Гейл? Прекалено късно ли е вече да отменим императорското му помилване и да го обесим?
— Бунтът беше много отдавна — отбеляза Гейл спокойно, срещайки погледа на рондийския генерал. Всъщност вече бяха минали седемнайсет години откакто народът на Норос бе въстанал срещу императорските си господари, и дори бе на път да победи, докато Локхазан не бе предаден без бой от Белоний Вълт и нещата се обърнаха. Тогава Гейл бе много по-млад, нехаен към опасностите, в своя разцвет и изпълнен с идеали. А сега, какво бе той, похабен стар шпионин? Подъл измамник, с една последна схема, чрез която да си подсигури спокойно пенсиониране? Нещо в този дух.
— Точно така. Бунтът беше прекалено отдавна, че да може да ни тревожи сега — потвърди пълен мъж в богато украсени свещенически одежди, толкова натежали от позлата и скъпоценни камъни, че беше истинско чудо, че въобще можеше да се движи. Висшият прелат Доминий Уъртър от близо изглеждаше още по-затлъстял, отколкото когато го наблюдаваха през Площада д’Акорд вчера. — Беше много отдавна и ние отново приветстваме братята си от земите на Норос в сърцето на Империята. Очаквам с нетърпение предстоящата ни дискусия — той се ухили мазно, а челюстите му се тресяха. — Надявам се, че младият Адамус се е отнесъл подобаващо с вас вчера?
Останалите трима мъже в стаята се спогледаха. Ако Крозиа приемаше за гости норосийци, то какво говореше това за ролята на Църквата в тяхното настоящо предложение, за естеството на скритите мотиви в него?
Гейл полагаше големи усилия да остане равнодушен. Нека да си мислят каквото искат.
Мъжът, седнал отляво на императора, се извъртя леко.
— Аз съм Бетилон — съобщи той, сякаш само това бе достатъчно. И беше, разбира се: норосийците все още наричаха Томас Бетилон „бясното куче“, заради това, което бе направил в Кнеб по време на Бунта. Лицето му бе сиво и грубовато, мустаците — избуяли, а големите му клепачи скриваха голяма част от очите.
— Необходима ли е наистина тази среща? — Корион натърти отново раздразнено. — Добре, Вълт ни е измислил план — дайте му някакво злато и го оставете да си върви по пътя — той се усмихна самодоволно. — Това поне му бе достатъчно в Локхазан.
Лучия тропна по масата и всички се сепнаха и се обърнаха към нея.
— Достатъчно, край на опознаването, господа — спряла хладен поглед върху Корион, вече не изглеждаше като добрата леля. — Тези гости са изключително важни за плановете ни и са добре дошли тук. Участват в срещата ни с моята — с нашата покана. Измислили са начин на действие, който ни удовлетворява много, и са жизненоважни за неговото изпълнение — тя махна към меките кожени столове. — А сега, моля, седнете.
Изглежда императорът искаше да каже нещо на страната на Корион, но в крайна сметка не продума. Вместо това се намуси.
Лучия стовари пред тях купчина с хартии.
— Запознати сте с документите и всеки от вас е участвал в отделни дискусии относно плана на магистър Вълт за Похода, но това е първият път, когато се сбираме всички заедно. Позволете да наблегна, господа, на това, че тук ще решим съдбата на милиони хора — съдбата на цели народи. Ходът на Третия поход ще се определи от нас, не на бойното поле, а тук тъкмо в тази стая, от тези хора, събрани днес по моята воля — тя погледна сина си, настоящия император, и добави: — по нашата воля.
Гейл се чудеше дали след като я обявиха за светица, вече превъзхождаше владетеля им. Обзалагам се, че и той се пита абсолютно същото.
Лучия огледа хората на масата.