Джеймс Ролинс
Кръвта на сатаната
Посвещавам тази книга на випуска от 1985 година на Ветеринарния факултет на университета в Мисури и преди всичко на моите съквартиранти Дейв Шмит, Скот Уелс, Стив Брънерт и Брад Генгенбах.
И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание и живот; и стана човекът жива душа.
И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, там настани човека, когото създаде.
Встъпление
Изгрев слънце
Андите
Перу, 1538 година
Не можеше да избяга.
Като си пробиваше път през потъналата в изпарения джунгла, Франсиско де Алмагро вече бе оставил всякаква надежда да се скрие от ловците, преследващи го с настървеността на хрътки. С тежка въздишка спря на тясната пътека и си пое дъх. После избърса потта от челото си с ръкав. Все още бе облечен в своето расо на доминикански монах, изтъкано от черна вълна и коприна, но то вече бе изпокъсано и мръсно. Инките, които го бяха пленили, му отнеха всички вещи. Оставиха му единствено расото и кръста. Шаманът на племето ги бе предупредил, че не трябва да докосват тези талисмани на един чужд бог. Очевидно се боеше да не би неволно да обиди божеството на пришълеца.
Тежката дреха бе много неудобна за бягство през гъстата растителност и изпарения в горната част на Андите, но младият монах не я захвърляше. Расото бе благословено от самия папа Климент при ръкополагането на Франсиско, така че той не искаше да се раздели с него. Налагаше се обаче да го прекрои така, че да подхожда повече на обстановката. Хвана расото за ръба и отпра частта от него до бедрата му.
След като освободи краката си, вслуша се в звуците, издавани от преследвачите. Виковете на ловците инки се чуваха все по-силно и кънтяха в планинския проход зад него. Дори и пискливите крясъци на смутените маймуни, обитаващи зеления гъсталак над главата му, не можеха да заглушат тържествуващите викове на преследвачите. Не след дълго щяха да го настигнат.
Младият монах реши, че му остава само една надежда. Само една възможност за спасение. Ставаше дума за спасението на света, не за неговото.
Целуна отпрания къс плат и го пусна на земята. Трябваше да побърза. Изправи се твърде рязко и за миг му притъмня пред очите. Размаха ръце и се залови за тънко дръвче, за да не падне, и започна трескаво да си поема въздух. Пред очите му заблещукаха искрици. Намираше се високо в Андите и разреденият въздух му пречеше да диша както трябва, така че му се налагаше често да си почива. Нямаше право обаче да си позволи да спре.
Като пусна дръвчето, Франсиско пое отново по пътеката. Походката му бе неуверена и той се препъваше. Това обаче се дължеше не само на надморската височина. Преди да обявят екзекуцията му призори, бяха го подложили на ритуално кръвопускане и го бяха насилили да погълне чаша горчива течност — „чича“ — опияняваща напитка, която бе направила походката му нестабилна. Умората от бягството бе засилила ефекта на питието.
Докато тичаше, му се струваше, че ръцете на джунглата, се протягат към него и се опитват да го хванат. Пътеката се наклони първо наляво, после надясно. Сърцето му се премести в гърлото, ушите му се изпълниха с усилващо се бучене, което заглуши дори виковете на преследвачите. Франсиско се измъкна от джунглата и за малко не падна в една пропаст. Далеч под себе си видя източника на бученето — в черни скали се разбиваше вода, която образуваше бяла пяна. Паметта му подсказа, че пред него бе един от многото притоци, захранващи могъщата река Урубамба. Сега обаче не му беше до топография. Тази пропаст го делеше от спасението. Гърдите му бяха изпълнени с отчаяние, което притискаше сърцето му. Задъхан, Франсиско подпря ръце на наранените си колене. Тогава забеляза тънкия мост, изплетен от треви. Намираше се от дясната му страна и прекосяваше бездната.
„Orbigado, meu Deus!“ — благодари той на Бога на португалски. Не бе говорил на родния си език от деня, когато бе ръкоположен в Испания. Едва сега, когато по лицето му се стичаха сълзи, предизвикани от страха и безсилието, се обърна на матерния си език.
Изправи се, отиде при моста и хвана с ръка въжето, изплетено от тревата ichu. Над реката се простираше единично дебело въже, а над него имаше две по-тънки въжета, които да улесняват прекосяването на бездната. Ако не бе в такова състояние, Франсиско щеше да изпита възхищение от подвига на строителите на моста. Сега обаче мислите му бяха съсредоточени върху бягството. Върху това как да движи краката си, за да не падне. Всичките му надежди бяха да достигне преди преследвачите си светилището, разположено на върха на отсрещния зъбер. Инките боготворяха планинските върхове и им се кланяха. За да стигне до това място обаче, първо трябваше да преодолее пропастта, а после да прекоси изпълнената с изпарения гора и да се изкатери на скалния връх, извисяващ се пред него. Дали щеше да му достигне време за това?