Франсиско за миг наостри слух, но не можа да чуе нищо друго освен рева на реката, намираща се под него. Не виждаше преследвачите, но допускаше, че навярно бързо съкращават разстоянието, делящо ги от него. Нямаше право да се страхува от вероятността да падне в бездната.
Прокара запотена длан върху косите си, наболи по бръснатата му глава, и хвана едно от помощните въжета… Помоли се Богу, стъпи на моста и тръгна по него. Не погледна надолу, вместо това втренчи поглед в другия му край. Преминаването му се стори безкрайно дълго. Най-после усети как левият му крак докосва камък. Отдъхна с облекчение, слезе от моста и стъпи на твърда земя. Тъкмо щеше да коленичи, готов да целуне и благослови земята, когато чу как някой излая зад гърба му. Дълбоко в пръстта до петата му се заби копие, чиято дръжка продължи да трепери след удара в земята.
От страх Франсиско застина на място. Веднага след това чу друг вик. Обърна се и видя воин, застанал от другата страна на пропастта. Погледите им за миг се срещнаха.
Хищник и плячка.
Човекът с украшение от тъмносини и червени пера на главата си се ухили. По тялото му бяха окачени плътни вериги от злато. Изтръпна. Франсиско се молеше да е злато.
Без да се колебае, измъкна сребърна кама изпод расото си. Оръжието, откраднато от шамана, му бе помогнало да избяга. Сега трябваше да му помогне още веднъж. Хвана едно от тънките въжета. Времето нямаше да му стигне, за да пререже основното въже, но успееше ли да прекъсне останалите две, преследвачите му щяха да се затруднят, докато прекосят бездната. Можеше и да не ги спре, но поне ще спечели време.
Раменете го заболяха, когато започна да реже въжето от изсъхнала трева. Бе направено сякаш от желязо. Човекът отсреща заговори на своята езическа реч. Монахът не разбра нито една от думите му, но му стана ясно, че му обещаваше страх и болка.
Новият страх вля сила в мускулите на Франсиско. Продължи да реже въжето, без да обръща внимание на мръсните сълзи, стичащи се по лицето му. Въжето най-после се скъса и издаде удар, подобен на приплясването на камшик. Единият му край закачи бузата на монаха. Той инстинктивно докосна с ръка нараненото място. Видя, че пръстите му са окървавени, но не почувства болка.
Като преглътна, погледна второто спомагателно въже. Още едно копие удари скалата на ръба на пропастта и падна в нея. Последва и трето. Този път, по-близо. Франсиско повдигна очи и видя, че от другата страна на пропастта бяха застанали четирима преследвачи. Последният от тях държеше четвъртото поред копие, докато първият бе започнал да се прицелва с лък. Времето бе изтекло. Той погледна недокоснатото въже. Реши, че прерязаното ще забави преследвачите достатъчно дълго време.
Обърна се и се устреми към джунглата. Пътеката бе стръмна, краката и гърдите му се изпълниха с умора. Тук гората не бе така гъста и храсталаците бяха по-разредени. Продължи да тича и видя, че става все по-проходима. Тази мисъл го зарадва, но в същото време съзнаваше, че отсъствието на прикритие го правеше по-лесна мишена за преследвачите. С всяка измината крачка очакваше в гърба му да се забие стрела.
Толкова съм близо… Боже, не ме изоставяй точно сега.
Отказа се да гледа пред себе си и заби поглед в земята под нозете си. Всяка стъпка му струваше огромни усилия. Внезапно наоколо му избухна светлина, сякаш самият Господ Бог бе решил да махне дърветата, за да го освети със славата Си. Той въздъхна и повдигна очи. Дори и това просто движение го затрудни. Но вече бе оставил джунглата зад себе си. Иззад червените и черни камъни на пустинния връх се показаха ярките слънчеви лъчи.
Бе твърде слаб, за да отправи благодарствена молитва. Като подмина последните храсталаци, започна да се катери към върха, помагайки си с ръце и крака. Това трябваше да се случи там, горе. При тяхното светилище.
Плачеше, но не бе в състояние да чуе собствените си стенания. Измина с пълзене остатъка от разстоянието, делящо го от гранитната плоча. Като достигна каменния олтар, отпусна се и коленичи. Вдигна лице към небесата. Извика. Това не бе опит за молитва, а изблик на успокоение, че бе достигнал заветната цел. Викът му не остана без отговор. Шумните крясъци на преследвачите отново закънтяха зад него. Бяха прекосили пропастта и продължаваха да го преследват.
Франсиско откъсна поглед от сините небеса. Около него, от всички страни на хоризонта, се простираха безбройните върхове на Андите. Някои бяха покрити със сняг, но повечето бяха голи и пустинни, досущ като този, на който бе коленичил. За миг му се стори, че почти може да разбере защо инките боготворят тези планински висоти. Тук, сред облаците и небесата, човек бе по-близо до Бога. Тежкото безмълвие бе изпълнено с усещане за безкрайност и с обещание за вечност. Дори и преследвачите му затихнаха. Или бяха изпълнени с уважение към планината, или имаха желание да не издават присъствието си.