— Хайде! — каза Маги и задърпа Сам. Норман и Ралф я последваха. Сам се опита да се възпротиви.
— Може би са иманяри. Би трябвало да ги спрем. — Той взе пушката си.
— Да не би да искаш всички ни да избият! Не знаем колко са и как са въоръжени. Да вървим.
— Тя е права — съгласи се Норман. — Тукашните леви партизани от „Сияйна пътека“ са добре въоръжени. Разполагат с руски автомати „Калашников АК 47“ и с какво ли не. По-добре да оставим тази грижа на охраната.
Сам хвърли поглед към стълбата, поклати глава и последва Маги. Тя поведе групата към едно странично помещение. Там нямаше натриеви лампи и мракът ги погълна.
— Не вдигайте шум — предупреди ги Маги. — Бъдете готови да побегнете, когато ви дам знак.
— Маги 0’Донел, боен археолог — произнесе Сам, когато приклекна до нея.
В очите на Маги Сам бе само една от няколкото размазани сенки, но тя си представи ироничната усмивка, която сега навярно бе изписана на лицето му.
— Това според мен е Хил или някой от хората му — прошепна Ралф.
— Ами викът? — попита Маги.
— Сигурен съм, че…
Маги докосна коляното на грамадния мъж и му даде знак да замълчи.
Вече чуваше пукота, издаван от стълбата. Някой се изкачваше по нея, и при това бе забързан. Чуваше се и тежкото му дишане. Маги се приведе още по-ниско и насочи поглед към човешката глава, която се подаде от отвора.
Веднага разпозна правата черна коса на Гилермо Сала и подобния на паяк бял белег върху бронзовата му буза. Бившият полицай трескаво се измъкна от шахтата, като насмалко не се подхлъзна. Маги въздъхна облекчено. Ралф бе прав. Това бе просто охраната на лагера.
Тъкмо щеше да се изправи, когато съзря на бузата му огромна рана от изгаряне. Бе напукана и кървеше. Хил я забърса с ръка, която после изтри в ризата си. Бялото на очите му бе така подчертано, че почти засия на светлината на лампата до стълбата. Стиснатите му устни изразяваха ненавист. Тя обаче усети, че той е обхванат преди всичко от страх и е в състояние на шок.
Познаваше добре това изражение. Един неин приятел от детинство, Патрик Дъган, бе със същото изражение на лицето, когато по време на престрелка в Белфаст го улучи заблуден куршум. Бе си подал главата твърде прибързано от канавката, в която се бяха укрили. Тогава Маги показа съобразителност — не помръдна дори след като мъртвото тяло на Патрик се отпусна върху нея. Припряността бе равнозначна на опасност. Тъй като бе усвоила този урок, Маги не излезе от убежището и даде знак и на останалите да стоят неподвижно.
Какво се бе случило долу? Какво бе шокирало дори такъв груб и безцеремонен мъж като Хил?
Както и през онзи ден в Белфаст, Маги съобрази, че сигурност има само в тъмнината. С крайчеца на окото видя как Хил бръкна в якето си и докосна предмет, издул джоба му. Допирът с този предмет сякаш го поуспокои. Така, както разпятие действа успокояващо на стара жена.
От друг джоб обаче той извади нещо, наподобяващо зелена ябълка с дръжка. Маги за миг разпозна оръжието, на което никак не му бе мястото в древните развалини. Дявол да го вземе! Граната! Хил стрелна за последно с поглед шахтата и се затича по тунела.
След като кънтенето на стъпките му престана, Маги установи, че се е схванала. Гранатата, познато оръжие, използвано по улиците на нейния град, и се стори голяма и зловеща. Обхванаха я някогашните и детски страхове и сякаш я парализираха. Ръцете и трепереха. Стисна юмруци и реши да се освободи от паниката. Погледът и леко се размъти и дишането и се наруши.
— Маги, какво ти е? — попита я Сам, усетил напрегнатостта и, и я докосна по рамото. Допирът му я мобилизира и тя рязко се изправи.
— Трябва да се измъкваме оттук. И то веднага — каза забързано.
Сам намести спокойно каубойската си шапка.
— Защо? Та това бе Гилермо.
Маги, все още с напрегнато лице, се обърна към Сам. Не бе забелязал гранатата. Затова пък видя изражението и и отстъпи крачка. Тя не разполагаше с време да му обяснява причините за страховете си.
— Тръгвай веднага, глупако! — изкряска, като страхът подчерта още по-силно ирландския и акцент. Блъсна Сам към тунела и даде знак на останалите да ги последват. Дългокракият тексасец се движеше бързо, Маги, която бе последна, от време на време поглеждаше назад. Пред нея Ралф не изоставаше, но Норман, накичен с фотоапарати, не успяваше да поддържа нужното темпо.
— Побързай! — подкани тя журналиста.