— Кой е там?
Отговорът бе незабавен и заслепяващ. Откъм тъмния коридор към тях се насочи светлинен лъч. Толкова ярък, че ги заслепи. Всички отскочиха назад. Сам насмалко да натисне спусъка, но навиците, придобити по време на ловните експедиции с чичо му, му попречиха да направи това. Човек никога не трябва да стреля по нещо, което не може да види. Сам не отклони пушката, но отмести пръст от спусъка.
— Аз съм — обади се зад ослепителната светлина писклив гласец, изпълнен с ужас. Светлинният лъч се отклони от лицата им и заигра по тавана. Зад него видяха малка фигурка.
— Денал, ти ли си? — попита Сам и благодари мислено на чичо си за неговите напътствия. Бе малкото индианче, което работеше като преводач при тях. Личицето на детето бе пепеляво и очите му бяха изпълнени със страх. Сам прибра пушката си. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Момчето се приближи и насочи лъча на фенерчето към земята. От устата му се посипа порой от английски думи:
— Видях… Видях как Хил тайно се вмъква тук заедно с Хуан и Мигел. Носеха със себе си чували, така че реших да ги проследя.
— Какво се случи? — каза Маги, която отиде до треперещото момче и го прегърна през рамо.
Със свободната си ръка Денал пъхна цигара в устата си. Не я запали, но тя все пак го поуспокои. Започна да говори, без да изважда цигарата.
— Не знам… Не съм сигурен… След като те разбиха каменната врата…
— Какво? — не се сдържа Сам. Дори и при сегашните обстоятелства това предателство го възмути.
Денал в отговор кимна.
— Не успях да видя много неща… Стараех се да не ме забележат… Те влязоха през вратата и после… — Денал обърна отново уплашен поглед към Сам. — После чух писъци. Избягах и се скрих.
— Мамицата им — възмути се Маги. — Това мръсно копеле е щяло да ограби гробницата направо под носа ни.
— Обаче нещо очевидно им е попречило — предположи Норман, отново вперил поглед в разрушената шахта. После се обърна към Денал. — Какво стана с другите двама? С Хуан и Мигел?
— Не знам — отвърна Денал, който едва сега забеляза разрушенията. — Гилермо избяга, а аз изчаках. Страх ме бе другите двама да не ме хванат. От гробницата обаче не излезе никой. После чух силен взрив. Наоколо ми започнаха да падат камъни… Побягнах… — Денал посочи с ръка разрушената галерия. — Голям глупак съм. Не трябваше да слизам сам. Трябваше да ви предупредя.
Сам взе ултравиолетовата лампа от Ралф и я изключи.
— Ти да си глупак? — обърна се към момчето. — Поне си съобразил да вземеш фенерче.
— Какво ще правим сега? — обърна се Маги към Сам.
— Ще трябва да изчакаме Филип да разбере, че сме тук, долу.
— Може да ни се наложи да чакаме доста дълго — въздъхна Норман.
— Защо не му се обадим по уоки-токито? — попита Денал.
— Защото никой от нас не съобрази да вземе едно — отвърна намръщено Сам.
— Заповядай. — Денал бръкна в задния си джоб и извади оттам малко уоки-токи.
Сам погледна малкото устройство и на лицето му се появи усмивка.
— Денал, отсега нататък никому не казвай, че си глупак. — Той прибра портативния радиопредавател. — Ако ти си глупак, то ние какви сме?
— Пленници — каза Денал, като погледна тъжно срутената галерия.
Филип все още бе коленичил в свързочната палатка, когато радиостанцията започна да пращи. Изненаданият студент изохка от удивление. Пукотът от радиото започна да се примесва с думи. „… срутени каменни плочи…; някой да се обади…“ Думите бяха произнесени на английски! Значи можеше да разговаря с някого! Филип грабна бързо слушалката. Натисна превключвателя на режим за предаване и се обади.
— Тук лагерът. Има ли някой? Имаме извънредно произшествие. Приемам.
Зачака отговор. Който и да се обадеше, все щеше да му помогне. Известно време чу само пукот. После отново се чуха думи.
— Филип, ти ли си? Сам се обажда.
Сам? Сърцето на Филип се сви. Отново вдигна слушалката.
— Къде си? Приемам.
— Хванати сме в капан в разкопките. Хил взриви изхода — каза Сам и разказа за предателството на началника на охраната. — Цялата конструкция сега е неустойчива.
Филип безмълвно благодари на своя ангел хранител, който не позволи да го закопаят заедно с другите.
— Ще трябва да поискаш помощ от Мачу Пикчу — продължи Сам, — Ще ни трябва тежко оборудване. Филип отново погледна стърчащата кирка от компютъра и тихо простена: