— Иска ми се да си права. Племенникът ми и още няколко студенти сега се ровят в развалините на храм. Дано да ми съобщят добри новини.
— Ще ме уведомиш ли, ако има такова нещо? — усмихна се Джоан. — Открай време следя твоите открития в „Нешънъл Джиографик“ и „Археология“.
— Наистина ли? — Хенри леко се оживи.
— Да, видяха ми се страшно интересни.
— Непременно ще те известя — увери я Хенри с още по-широка усмивка. Бе решил да спази обещанието си. Тази жена притежаваше чар, който и сега го обезоръжаваше. И прекрасна фигура, която не можеше да бъде скрита напълно от лабораторната престилка. Хенри усети, че леко поруменява.
— Джоан, я ела насам — помоли тихо рентгенологът. — Нещо не е наред със сканирането.
— Какво има? — попита Джоан, като обърна поглед към монитора.
— Реших да измеря дебелината на костта, но кадрите не показват нищо. Доктор Рейнълдс посочи поредица от образи. На всяка снимка дълбочината на фотографиране се увеличаваше. На изображенията обаче във вътрешността на черепа се виждаше само голямо бяло петно.
— Нищо не разбирам — каза Джоан, докосвайки монитора с пръсти, сякаш от допира можеше да се разбере нещо. — Пренастрой го и да опитаме отново.
Рентгенологът натисна едно копче и пукотът спря. Появи се обаче друг звук. От говорителите се разнесе шум, наподобяващ изпускането на газ от балон. Всички погледи се насочиха към говорителите.
— Какъв, по дяволите, е този шум? — попита рентгенологът и натисна няколко клавиша. — Скенерът е напълно блокиран.
Репортерката на „Хералд“ се намести по-близо до прозореца с изглед към скенера. След миг внезапно подскочи и събори стола.
— Боже мой!
— Какво има? — попита Джоан и бързо отиде при репортерката. Хенри, уплашен да не би нещо да се случи на крехката мумия, се присъедини към тях.
— Какво става… — понечи да попита и също онемя от случващото се. Мумията продължаваше да лежи върху масичката за сканиране и се виждаше много добре. Главата и шията и обаче бяха обхванати от гърчове и се удряха с дрънчене върху металната повърхност, Устата и зееше широко отворена, сякаш се канеше да изкрещи. Хенри усети как коленете му отмаляват.
— Боже мой, тя оживя! — изстена ужасената репортерка.
— Това е невъзможно — промълви Хенри.
Гърчещото се досега тяло започна направо да се мята. Дългите му черни коси, подобни на хиляди змии, се развяха около тресящата се глава. В един момент Хенри реши, че тя ще се откъсне от тялото, но това, което се случи, бе по-лошо. Много по-лошо.
Горната част на черепа на мумията се взриви. Отвори се, подобно на диня. От него изригна жълто на цвят вещество, което опръска стената, скенера и прозореца. Репортерката едва се отдръпна от замърсеното стъкло. Бе шокирана. „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“, произнасяше механично устата и.
Джоан запази професионално самообладание и се обърна към изумения рентгенолог.
— Боб, в това помещение трябва да се въведе карантина втора степен. Веднага!
Рентгенологът така и не отмести немигащ поглед от мумията. Тя прекрати напълно гърчовете си и застина.
— Майната му. Какво се случи? — прошепна най сетне.
Джоан спокойно отмести очилата си и огледа стаята.
— Не знам. Може би става дума за взрив на натрупал се газ. След като мумията е била замразена на голяма височина, възможно е метанът, получил се при разлагането, внезапно да се е освободил при бързото размразяване.
Репортерката най-сетне се съвзе и поиска да направи още една снимка, но Джоан я спря със знак на ръката си и поклати глава. Повече снимки нямаше да има.
Хенри така и не бе помръднал от мястото си от момента на взрива. Бе застанал до стъклото, прилепил длан към него. Не откъсваше поглед от остатъците от мумията и от блестящите пръски по стената и машината. На светлината на халогенните лампи веществото светеше с наситен жълт цвят.
— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита репортерката с все още треперещ глас, като посочи с ръка замърсеното оловно стъкло.
— Злато — отговори смаян Хенри, като продължаваше да стиска доминиканското разпятие в дясната си ръка.
17:14 ч.
Андите, Перу
— Ако се вслушаш по-внимателно, ще можеш да чуеш дори и говора на мъртвите.
Тези думи накараха Сам Конклин да отлепи нос от пръстта. Обърна поглед към младия журналист на свободна практика, командирован от „Нешънъл Джиографик“.
Норман Фийлдс, сложил лаптоп на коленете си, се бе втренчил в обраслите с тропическа растителност развалини. По бузите и шията му имаше мръсотия. Макар да бе навлякъл австралийско яке и подхождаща му кожена шапка, той така и не успяваше да заприлича на закален от приключения фотожурналист. Носеше очила с дебели стъкла, които увеличаваха очите му, така че през цялото време имаше вид на учуден човек. Макар и висок близо метър и деветдесет, бе тънък като вейка, а и крайниците му бяха хилави.