Выбрать главу

Сам прилегна на лакът върху рогозката от плетени тръстики.

— Не те разбрах, Норм. Какво искаш да кажеш?

— Следобедът е изключително тих — прошепна събеседникът му с бостънски акцент. После притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Имаш чувството, че можеш да чуеш как от планината се раздават древни гласове.

Сам внимателно положи четчицата си до малката каменна статуетка, която почистваше, и приседна. Отмести калната си каубойска шапка на тила и изтри ръце о джинсите. И сега, както често му се бе случвало след дълги часове работа върху някой обект, открит в развалините, странната красота на древния инкски град му подейства като глътка студена бира през горещ, тексаски следобед. Когато човек съсредоточеше вниманието си върху движенията на четката по камъка, лесно можеше да изгуби представа за мащабността на това, което е около него. Зае по-удобна позиция, за да оцени по-добре мрачното величие на развалините. Внезапно почувства, че много му липсва конят му, пъстро конче порода апалуса, което сега беше в прашното ранчо на чичо му, разположено непосредствено извън Мълшу, щата Тексас. Изпита желание да поязди из развалините, сякаш виещите се сред тях криви пътеки щяха да го отведат автоматически до тайната, криеща се в гъстата джунгла извън града. Продължи да се наслаждава на гледката и на лицето му се появи сянката на усмивка.

— В това място има нещо мистично — продължи Норман, като протегна ръце. — Високите върхове. Разкъсаната мъгла. Зелената джунгла. Самият въздух е наситен с уханието на живот, сякаш във вятъра има нещо, което засилва жизнеността.

Сам добродушно потупа журналиста по ръката в знак на съгласие. Гледката бе наистина великолепна.

Новооткритият в джунглата град, построен в седловината между два върха на Андите, се простираше терасовидно на площ от около четири квадратни километра. Различните му равнища бяха свързани от стълбища от по около стотина стъпала. От мястото, където бе застанал Сам — останките от Площада на слънцето, — имаше поглед върху всички древни развалини наоколо. Като се почнеше с жилищните сгради в долната част на града, разрушени наполовина, и се свършеше със стълбата, водеща към облаците, всъщност към Площада на слънцето, където се намираха. И тук, както и в другия си град, Мачу Пикчу, инките бяха демонстрирали всичките си архитектурни умения, като бяха изградили град крепост сред облаците.

За разлика от отдавна изследвания Мачу Пикчу тези развалини бяха все още непроучени. Бяха открити от чичо му Ханк едва преди няколко месеца и голяма част от тях бе скрита от лианите и дърветата. Сам се гордееше с това откритие на чичо си. Бе установил местонахождението на града, след като бе изслушал много древни легенди от индианците кечуа от района. С помощта на груби надраскани на ръка карти и на откъслечни легенди бе предприел експедиция от Мачу Пикчу по течението на река Урубамба и само след десет дни откри развалините в подножието на връх Арапа. Откритието бе отразено от всички професионални издания и многотиражки списания. Градът получи названието „Развалините в облаците“ и се появи на първите страници на много вестници. Професорът бе заслужил тази слава — тя бе ярка демонстрация на съчетание от археологически умения и способност за екстраполация.

Тази гордост обаче не можеше да се мери с чувствата, които Сам изпитваше към чичо си. Бе отгледан от него от деветгодишна възраст, когато родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Няколко месеца преди това жената на чичо му бе починала от рак. Общото им нещастие ги сближи и двамата станаха почти неразделни. Никой не се учуди, когато Сам започна да следва археология в тексаския университет.

— Готов съм да се обзаложа, че ако се вслушаш внимателно, ще чуеш стенанията на войниците, щурмуващи хълма — продължи Норман. — Ще чуеш и глъчката на търговците и купувачите от пазара в долния град. Ще чуеш и песните на селяните, работещи на терасовидните ниви извън градските стени.

Сам последва съвета му, но единственото, което успя да чуе, бяха подвикванията на хората, копаещи в една близка дупка, както и стърженето на лопати и кънтенето на кирки. Тези звуци се издаваха не от мъртвите жители на града, а от неговите състуденти и от работниците, които сега разкопаваха центъра на развалините. Прокопаната вертикално десетметрова шахта ги бе отвела до сложна плетеница от галерии и различни помещения, разположени на няколко етажа едни над други. Сам се протегна.