— Норман, би трябвало да се занимаваш с поезия, а не с журналистика.
— Сам, опитвай се да се вслушваш в зова на сърцето си — въздъхна Норман. Сам реши да му отговори на западнотексаски диалект, тъй като знаеше, че това дразня изтънчения Норман, израсъл в Бостън.
— Амчи аз сега се вслушвам в зова на търбуха си, а той ми се оплаква, че остава много време до вечеря.
— Вие, тексасците, нямате никаква поезия в душите си — отвърна надменно Норман. — Само прах и желязо.
— И бира. Не забравяй бирата.
Лаптопът изписука и им напомни, че е 18:00 ч. Сам се изкашля.
— Важно е да запечатаме разкопките преди залез слънце. Щом се стъмни, веднага ще се появят иманярите.
Норман с кимване даде знак, че го е чул, и се наведе, за да прибере фотоапаратите си.
— Спомена иманяри. Полезно е да знаеш, че през миналата нощ чух изстрели — каза.
— Знам. На Гилермо му се наложило да прогони група huaqueros1. Опитали се да се вмъкнат в шахтата. Ако Хил не ги бе открил, можеше да обезсмислят месеци от труда ни.
— Добре, че чичо ти съобрази да наеме охрана.
Сам отвърна с кимване, като обаче забеляза нотката на погнуса в гласа на Норман при споменаването на името на Гилермо Сала, бившия полицай от Куско, назначен за началник на охраната на експедицията. Сам споделяше чувствата на журналиста. Чернокосият и тъмноок Гилермо имаше по лицето си белези, за които Сам подозираше, че не са от рани, получени по време на изпълнение на служебни задължения. Сам също забелязваше погледите, които си разменяха Гилермо и неговите приятели, когато Маги минаваше покрай тях. Бързите подмятания на испански, редуващи се с гърлен смях, вбесяваха Сам.
Норман се изправи.
— Някой пострадал ли е?
— Не. Разминало се само с няколко предупредителни изстрела, колкото да прогонят крадците.
— Смяташ ли, че можем да попаднем на гроб, пълен с богатства? — запита Норман, докато наместваше камерите на рамото си.
— Да открием гробницата на Тутанкамон от Новия свят? — усмихна се Сам. — Не. Не вярвам. Жаждата за злато може да примами тук само крадци, но не и чичо ми. Тук го докара жаждата за знания. За истина.
— Какво обаче търси толкова старателно? Знам, че търси доказателства, че тук преди инките е живяло друго племе. Не мога обаче да си обясня неговото желание всичко да се запази в тайна. По някое време така или иначе ще трябва да изпратя репортажа си до „Нешънъл Джиографик“ и да им кажа докъде сме стигнали.
Сам присви вежди. Не знаеше какво да отговори на Норман. Същия въпрос си задаваше и той. Съществуваше някаква информация, която чичо Ханк очевидно все още пазеше за себе си. Това бе напълно в стила на професора. Поначало бе открит човек, но когато се стигнеше до професионални теми, умееше да бъде удивително сдържан.
— Не знам — отвърна най-после Сам. — Аз обаче имам доверие в професора. Ако е решил засега да премълчава нещо, ще трябва просто да изчакаме да реши да го сподели.
— Сам! Ела да видиш нещо! — разнесе се внезапно вик от изкоп в съседната тераса.
От шахтата се бе подала покритата с каска глава на Ралф Айзъксън. Огромният афроамериканец, също студент, бе дошъл от университета в Алабама. Бе получил стипендия заради умението си да играе футбол, но бе завършил семестриално с отличие. Благодарение на това му бе отпусната нова стипендия, вече научна, за да защити магистърска степен по археология. Бе не само много силен, но и много умен.
— Трябва да видите това! — повтори Ралф. Карбидната лампа на миньорската му каска проблесна в тяхна посока. — Достигнахме запечатана врата, върху която има надпис.
— Вратата непокътната ли е? — запита развълнувано Сам и се изправи.
— Да. И Маги казва, че не личи някой да се е опитвал да я отвори.
Може би това щеше да увенчае усилията им от изминалите месеци. Непокътната гробница или тронна зала сред развалините. Сам помогна на Норман, затруднен от многото висящи по него фотоапарати, да се изкачи по стръмните стъпала, водещи към най-високата тераса на Площада на слънцето.
— Не допускаш ли, че… — започна Норман.
— Да не избързваме — прекъсна го Сам и вдигна ръка. — Нищо чудно да е само основата на храм. Когато стигнаха до терасата, Норман вече се бе запъхтял.
Ралф го погледна подигравателно.
— Май доста си се поназорил, Норман. Ако искаш, можем заедно с Маги да те понесем.
Фотографът го погледна, но се въздържа от отговор. Бе твърде уморен, за да говори.