Ейнджъл Пейн, Мередит Уайлд
Кръвта на Зевс
Кръвта на Зевс #1
И в дълбините му видях как всичко То съгражда, зачева го ведно, обвързано с Любов, в сравнение с която вселената е листопад, що сухи шумки ражда.
Данте Алигиери, „Рай“, Песен XXXIII
На Минди
На Томас и Джесика.
Вие сте вълшебството в живота ми,
пулсът на сърцето ми,
кръвта във вените ми.
Първа глава
Кара
Само едно е по-лошо от това да си демон — да си родена Валари. Аз съм и двете едновременно, а това означава, че чувам всеки шепот, който съпровожда стъпките ми в аудиторията покрай групичките студенти.
— Това е Кара Валари.
— Защо изобщо си прави труда?
— Тия са от лоши по-лоши.
Крача спокойно и спирам поглед върху лицата им. Понякога единственият начин да им затвориш устата е като ги погледнеш в очите. Те извръщат глави един след друг.
Лесно е да се скриеш зад шепота. Същото важи и за похотливите подмятания, които чуваме само аз и смотолевящите ги младежи. Дори не е нужно да ги удостоявам с поглед, защото вече знам, че не проявявам интерес. Ако ги погледна, току-виж са си въобразили нещо.
В името на всеобщото образование изкачвам стъпалата чак до последния ред и сядам там. С малко късмет може и да забравят за мен. Една блондинка на предния ред уж си прави селфи. Със сигурност съм влязла в кадъра. Нямам търпение да прочета текста към снимката.
Вече три години уча в Университета на Аламида, но някои хора по принцип реагират бурно, щом се окаже, че посещават лекции в компанията на която и да било третокласна знаменитост. Най-зле е в началото на семестъра. Когато прекарвам доста време извън кампуса, нещата се влошават — търпението ми е почти изчерпано и има голям шанс жълтите медии да са забъркали името Валари в някоя прясна и мимолетна, но запомняща се холивудска клюка.
Разбира се, не съм единствената тук, родена в прочуто семейство. Дядо ми е бил сред най-известните сценаристи на своето поколение. Наградите му, наредени на полицата над камината, отдавна са забравени. Сега семейството ни се озовава в светлината на прожекторите в пъти по-често, но причините далеч не са толкова достойни. Фамилната репутация ме следва навсякъде, неизбежна като биологията ми.
Стисвам зъби и издишвам раздразнено, докато ровя за тетрадка и химикалка в скъпата си кожена чанта. Опитвам се да запазя самообладание, но не ми се получава и първичните емоции се мъчат да пробият хладнокръвната ми фасада.
Вдигам глава, щом вратата се затръшва и шушукането утихва.
Дори от мястото си на най-горния ред се изумявам от високия ръст на мъжа, който влиза в аудиторията. Върви с наведена глава и не виждам изражението му. Устата му е скрита от златиста брада, а също толкова златистата му коса е вързана на тила. Очаквам всеки миг да се представи, макар да знам, че е излишно.
Появи се едва преди една-две секунди, а ето че тишината отстъпва на приглушен шепот и името му измества моето от устните на студентите: Максим.
С няколко дълги крачки професор Максим Кейн стига до широкия дървен подиум в предната част на аудиторията.
Оставя внимателно купчината материали върху катедрата.
Обзема ме познатата тръпка на любопитство. Отложих този курс за последната си година — запазих най-хубавото и най-лошото за накрая. Най-хубавото е връхната точка в академичното ми приключение. Най-лошото е коренно различният живот, който ще водя, след като завърша — живот, който няма да има нищо общо с просветлението.
Професорът се извисява над катедрата, прокашля се силно и слага край на шепота. Все така обаче не вдига поглед от бележките си, сякаш за да предостави на публиката още един-два мига, през които тя да се наслади на внушителната му физика. Прехапвам долната си устна отвътре, защото не съм имунизирана. Единственото професорско нещо в професор Максим Кейн са очилата му с тъмни рамки и скучната, но ужасно привлекателна жилетка, която така се е опънала върху бялата му риза, че заплашва да се скъса по шевовете при първото по-рязко движение.
— Добре дошли в Курса по средновековна литература за напреднали — започва той с дълбок и сериозен глас. — Щом сте тук, значи сте покрили всички необходими изисквания и сте готови за задълбочено четене на Дантевата „Божествена комедия“, на която ще посветим по-голямата част от времето си. Ако сте се озовали в тази аудитория чрез четене на анализи, вместо на самите книги, по-добре сменете курса. Очаквам да положите усилия, съизмерими с всеки друг семинар за студенти последна година. Не губете моето време и аз няма да губя вашето.