— Мразя хората да ми казват какво да правя. Може би след няколко години няма да ми пука толкова.
Едва ли.
Ако трябва да бъда честна, тревогите на Кел са огледално отражение на моите. Нямаме представа с кого ще ни съчетаят, когато настъпи моментът.
Обаче всички пълнокръвни демони, които познавам, са като излети по калъп. Нахални, харизматични и сериозни противници.
Талантливи лъжци с избухлив нрав, изпратени, за да подсилят кръвната линия, която моите човешки предци са отслабили.
През по-голямата част от съзнателния си живот се мъча да не мисля за това.
— Хайде — побутва ме нежно Кел, а чертите ѝ са изопнати от същата неизбежност, която е обзела и мен. — Да се махаме оттук.
Четвърта глава
Максим
— По дяволите.
Не за пръв път тази вечер изругавам през стиснати зъби.
Нито откакто се измъкнах през прозореца на кабинета на Сара, изкачих пожарната стълба и се озовах на покрива. Няма да е и за последен.
Къде ми беше умът, мамка му?
Сигурен съм, че и тази реплика едва ли прекосява главата ми за последен път. Не разполагам с отговор, защото умът ми нямаше нищо общо със силата, която ме накара да прекося книжарницата и да навляза в личното ѝ пространство насред суматохата — и то след като цял ден се опитвах да прогоня всяка мисъл за момичето от главата си.
Освен една.
Студентка. Ръцете долу.
Което не ми помага особено в момента. Чувствам се като разбъркан пъзел и нито едно парченце не е на мястото си.
За разлика от по-рано, когато я държах в прегръдките си и всичко беше наред.
От много отдавна не се бях чувствал толкова уравновесен.
Ругая под нос и сядам на бетонния корниз около големия външен климатик на сградата. Ръмжа гърлено и отмятам ядно косата от лицето си.
— Стегни се, Кейн.
Нощта моментално поглъща думите ми. Дори във вторник вечер центърът на Лос Анджелис чак сега се събужда. Хората се смеят. Ресторантите посрещат клиенти. Автомобилните клаксони врещят. Местна рокбанда загрява в един бар три врати по-надолу. Репетират парчето „Не стой толкова близо до мен“.
Че как иначе.
Точно когато си мисля, че положението не може да се влоши повече, вратата откъм вътрешната стълбищна клетка на сградата се отваря. По покрива се разлива ярка светлина и от нея изплува силует. Дребна жена с дълга коса, сплетена на множество плитчици.
— Ето къде си бил.
Редж прекосява разстоянието помежду ни и се тръшва до мен.
— Знаех си, че ще те намеря тук.
Подръпва крачолите на широките черни панталони, които най-вероятно Сара я е принудила да облече. Гримасата ѝ издава отвращение, все едно е сложила нещо, оплетено от паяци. Потничето и късото сако също стават жертва на негодуванието ѝ — не ги оставя на мира и се чеше, сякаш няма търпение да ги съблече. Наблюдавам мълчаливо как се гърчи в тоалета си. Не съм свикнал да я виждам така — тези дрехи рязко се различават от удобните работни панталони и тениските с книжни щампи, които Редж носи като униформа още от онзи далечен ден преди деветнайсет години, когато за пръв път влязох в книжарницата.
По онова време бях уплашено хлапе без приятели. Тя зареждаше секцията с бестселърите и когато ми каза, че ако ѝ помогна, мога да си взема безплатна книга по мой избор, се роди едно приятелство.
Оставям я да се мъчи с дрехите си още минута, преди най-сетне да наруша мълчанието:
— Какво правиш тук? Не трябва ли да си долу при гостите?
Тя сумти изнервено.
— Май не съм единственият, който се е уморил от тълпата — подхвърлям.
— Не си — признава тя и се засмива горчиво. — Най-странното е, че Мелора Хол изглежда най-нормалната от всички.
Изненадвам се, но все пак съм добре запознат с предразсъдъците.
— Може би най-мощните гласове в джунглата не изпитват нужда да се доказват.
Тя откъсва поглед от светлините на града и обръща поглед към мен.
— Или тъкмо обратното.
Застивам.
Втренчила се е в мен. Разбира. Знам, че разбира. Знае, че мисля почти ежедневно за това. Да съм гигантът в стаята е крайно ограничаващо в много отношения и ме лишава от свободата да правя каквото си поискам. Налага се постоянно да доказвам на света, че съм по-силен от инстинктите си. И постоянно да внимавам да не изпочупя порцелана.
Или стените.
Или хората.
— Наистина ли искаш да научиш защо съм тук? — пита Редж.
Ето пак. Спокойният ѝ, съсредоточен поглед ме смущава и ме кара да се гърча в дрехите по-лошо и от нея.