— И да не искам, пак ще ми обясниш.
Тя се подсмихва и ме побутва с рамо.
— Тук съм заради теб.
Свивам рамене с надеждата да си придам небрежен вид.
— Исках да подишам малко чист въздух. Това е. Добре съм.
Честно.
Изобщо не съм добре, но се надявам Редж да се върже на думите ми. Вътре в мен цари пълна бъркотия. Раздира ме противоречивият хаос, който не бих могъл да обясня на тази мила и безрезервно вярна жена.
— Не си добре — отговаря равно тя. — Не съм сляпа. Видях те с онова момиче, Валари.
Казва го така, сякаш е напълно наясно, че мислите за Кара обстрелват фронталния ми лоб вече от час.
Поредното цунами от спомени връхлита либидото ми.
Гъстата навалица долу. Меката кожа в тънка лятна рокля на сантиметри от мен. Ароматът на тази кожа — упойващ коктейл от рози, канела и пушек. Същата жар, разгоряла се в големите ѝ кафяви очи, които ме поглъщат, сякаш двамата сме единствените оцелели дървета в обхваната от пламъци гора.
Да си играеш с огъня обаче е опасно. В повечето случаи някой изгаря.
Обръщам глава настрани.
— Не е каквото изглежда.
— Искаш ли да го напишем на надгробната ти плоча?
— Беше шумно и пълно с хора. — Пъхам ръце в джобовете на панталона си, което не е лесно, когато седиш. — Грешно си разтълкувала видяното, Реджина.
Тя вдишва толкова рязко, че прозвучава като подсвиркване.
— Сериозно ли ме нарече Реджина? Много смело от твоя страна. Дори великият Максим не е застрахован от течен сапун вместо сметана в следващата си чаша кафе.
Опитвам се да не се разсмея. Редж обикновено поема първата смяна в книжарницата и именно тя ми приготвя латето, за което се отбивам всяка сутрин напът за кампуса.
Иначе казано, знам, че е в състояние — и не би се поколебала — да изпълни заканата си.
— С цялото ми уважение, госпожо Никиан, но нищо не сте видели.
Тя извива тъмна вежда.
— Както никога не виждам как крадеш курабийки от витрината?
Този път се разсмивам искрено.
— Нещо такова.
Затварям очи и впрягам всичките си сили, за да скрия истината, преди отново да срещна пронизващия ѝ поглед.
— За последен път, каквото и да си видяла…
— Преди да ме излъжеш, си спомни, че те познавам открай време. А сега ми кажи защо флиртуваш с момиче от семейство Валари.
Набляга особено на името и аз стискам отбранително челюст.
— Защо фамилията ѝ те дразни толкова?
Тя присвива едва доловимо очи.
— Да приемем, че съм любопитна. Нищо повече — посяга и ме потупва нежно по бузата. — От друга страна, момичето очевидно не е достойно за теб.
Редж свива устни в полуусмивка и гръмотевицата в гърдите ми се превръща в топла мека буца. По дяволите.
— Наистина заслужаваш някоя по-добра от нея. — Изведнъж самодоволната ѝ усмивка изчезва, пометена от някаква нова емоция. Нещо, което се стоварва безмилостно върху сетивата ми. Дори насилствено. — Много по-добра.
Последните ѝ думи отново ме напрягат.
— Това ми е последната грижа, Редж.
— Какво тогава те притеснява?
Мислите ми пак препускат, устремени към хубавото момиче долу — онова, което не бива да докосвам при никакви обстоятелства. Отдавна разбрах, че не мога да разчитам на самообладанието си, стане ли въпрос за хора. Въпреки нарастващия ми копнеж за контакт… и повече.
— Тя е добро момиче. Въпреки репутацията си. — Присвивам очи и млъквам, преди да съм задълбал в темата. — В момента не ми е до връзки — завършвам пораженчески.
— Заради Джеси е, нали? — пита Редж и освен обичайното раздразнение в гласа ѝ отеква нещо ново. Предизвикателна нотка.
Отговарям с мълчание. Взирам се в градския пейзаж и плъзвам поглед по покривите към простиращия се отвъд океана мрак. Този течен хоризонт обикновено ми вдъхва странно чувство за увереност и покой. В момента обаче символизира всичко, което не знам за света. И за себе си.
— Минаха толкова години, а още не си си простил — отронва Редж.
Събирам смелост да я погледна и се готвя да ѝ обясня, че няма да има прошка. Тихата ожесточеност и отдаденост в очите ѝ обаче ме спират.
Парализирах най-добрия си приятел. Едва не го убих.
Непростимо е.
Поемам си предпазливо дъх. После още веднъж. Мъча се да сдържа вътрешната тирада, която напира да се излее на свобода, и да я заменя с нещо, което Редж да приеме. Тя го заслужава, но така и не успявам да изрека нужните думи.
Двете със Сара никога не са ме разочаровали, още от първия ден, когато влязох в книжарницата, питайки се дали някой ще ме възприеме отново като нормален човек. Не и след онова, което сторих на Джеси.