Няма значение, че беше неволно. Че само си играехме с грубоватата енергия на осемгодишни деца. Той пострада, а аз вече не бях същият.
— Прости и забрави — отсичам накрая — Ами ако не можеш да забравиш? — Потърквам челото си с два пръста и ги забивам до болка в кожата. — Никога няма да забравя случилото се. Дори да не виждах постоянно Джеси, пак не бих могъл да залича онзи ден от спомените си.
Онзи ден.
Същият, който обитава кошмарите ми и до днес.
До най-малката подробност.
Пчелите, които жужат над детската площадка. Топлият вятър, носещ уханието на ранното лято. Шеметният вкус на свободата. Лятната ваканция беше започнала и с Джеси имахме големи планове.
Планове, на които сложих край. Завинаги. За един миг. През онзи ден.
Последваха го още по-ужасни дни. Объркване. Вина. Страх.
Никой не ни казваше какво ще стане с Джеси. Доста по-късно научих, че няма шанс гръбначният му стълб да се възстанови.
Че до края на живота си ще се придвижва с количка. Че ще го избутат от болницата, а той ще ме засипе с глупави шегички, за да не доловя буцата в гърлото му и невъзвратимата тъга в очите му…
— Било е злополука, Макс. Бил си на осем!
— Няма значение — процеждам през зъби.
— Разбира се, че има зна…
— Не, няма! — Извръщам глава и се засилвам, за да фрасна бетона. Той се пропуква и моментално ме обзема съжаление.
Уж се заклех да овладея импулсите си, а ето че бетонът се рони като пясък под юмрука ми. — И с нищо не променя резултата.
Редж издиша шумно и с раздразнение.
— Всички допускаме грешки, Максим. Животът е пълен с грешки. Всички сме правили неща, от които се срамуваме.
— Не е толкова просто.
Не беше обикновено недоразумение или неловък момент, който да не ми дава мира нощем. На света не съществуват достатъчно добронамерени думи или усмихнати погледи, за да смекчат ненавистта, която изпитам към себе си, що се отнася до Джеси.
— Сериозно? Или категорично си решил да се правиш на мъченик и отказваш да се примириш с нещо, което Джеси отдавна е приел?
— Откъде си толкова сигурна, че го е приел?
Тя ме поглежда многозначително и дръзко. И двамата знаем, че е права. Джеси обича живота. Направи този съзнателен избор, защото не иска да бъде жертва или обект на нечие съжаление. Повече от всеки друг се опитва да тласне и мен към него. Приел е състоянието си и очаква аз да постъпя по същия начин.
Осъзнавам го, но дълбоко в себе си не мога да го приема.
Ако забравя за случилото се, сякаш ще изкуша съдбата отново да ме постави в същата ситуация. Не бих могъл да живея с това.
Умълчаваме се, а Редж отпуска глава назад и затваря очи.
Мънистата в плитчиците ѝ улавят сиянието на уличните лампи и блещукат по главата ѝ като лилави и сини звезди.
Побутвам я приятелски с рамо, колкото да се разсея от мрачните мисли.
— Ако Сара разбере, че и двамата сме се скрили на покрива, много ще се ядоса.
Редж се усмихва.
— Така е. Освен това съм сигурна, че ако не се върнеш долу в най-скоро време, ще трябва да отдели Джеси с лост от малката му обожателка.
Ставам и се протягам, за да разкърша схванатите си мускули.
— Едва ли ще се наложи. Но за всеки случай ще му хвърля едно око.
Протягам ръка и ѝ помагам да се изправи. Тя обаче не я пуска веднага. Вместо това ме приковава с поредния поглед, който изразява много повече от обичта и загрижеността ѝ. В него се чете непоколебимост, която ме изнервя. Нямам търпение да сложим край на този разговор.
— А момичето?
— Тя ми е студентка, Редж. Отидох да я поздравя. Зарежи, става ли? — Моля те, моля те, зарежи темата.
— Харесваш ли я?
Изпъшквам и сериозно се замислям дали да не хукна към вратата. Уви, невъзможно е да надбягам Редж, камо ли да избягам от разговор, който е решила да проведе докрай.
— Разбира се. Като студентка. — Въздишам тежко. — Мамка му, не знам. — Прокарвам трескаво пръсти през косата си и си напомням да млъкна, преди да съм връчил още муниции на Редж.
— Затова ли се качи на покрива?
— Не, просто…
Каня се да ѝ замажа очите с оправданието, че съм искал да се отделя за малко от тълпата, също като нея, но имам чувството, че няма да ми повярва. Стискам леко ръката ѝ и отдръпвам моята.
— Просто съм различен, Редж — казвам накрая. — И двамата го знаем.
— Няма нищо лошо да си различен.
— Има, ако си като мен.
— Дълбоко грешиш. — Редж се залюлява на пети, хвърля ми суров поглед и скръства ръце. — Един ден някой ще ти докаже по най-добрия начин, че грешиш, независимо дали си готов, или не. Вероятно няма да е това момиче, но рано или късно ще се случи. Ето защо искрено те съветвам да се подготвиш психически, Максим Кейн.