Усмихвам се насила, за да прикрия силния страх, който пропълзява във вътрешностите ми. Страх, че може и да е права. Че въпреки всичките ми усилия, някой ще скъси опасно дистанцията. Страх, че може и да му позволя.
Защото тези страхове — проклети да са — вече са добили образ. Красив и незабравим образ.
И той принадлежи на Кара Валари.
Пета глава
Кара
Гъста утринна мъгла е погълнала долината между къщата и големите букви, кацнали на планинския склон от другата страна. Не е нужно да виждам надписа. Знам, че е там, и постоянно ми напомня, че Холивуд е моят дом. Избраната от семейството ми щабквартира, далече от царството, на което сме обречени да служим до края на вечността.
Намятам дебело одеяло на раменете си, за да прогоня студения влажен въздух на верандата, и се взирам във водохранилището. Дори през септември утрините в Южна Калифорния са твърде студени за вкуса ми.
Вратата зад мен плъзва — сигурен знак, че кроткото ми утро ей сегичка ще приключи. Плетеното кресло изскърцва жално, щом съквартирантката ми се тръшва отгоре му с висока чаша кафе в ръка.
— Рано си станала — отбелязвам. Леко се впечатлявам, че Кел изобщо не се излежава след снощното парти. Косата ѝ вече е изправена с пресата, гримът ѝ е съвършен, а дрехите ѝ са чисти, нови и прилепнали. Сякаш с папараците са сключили сделка, че тя ще им даде каквото поискат, ако те ѝ дадат каквото желае — изкусни снимки, на които изглежда възможно най-добре.
Кел плъзва палец по екрана на телефона си и потъва в социалните мрежи.
— Имам лекция в осем.
— Сериозно ли си се записала на толкова ранен курс?
Кел не отговаря веднага, понеже е заета да пише коментар.
— Въведение в астрономията — отвръща накрая. — Поне няма да вися в задръстването.
И това е вярно. Пътуването от къщата ни в Холивуд Хилс до кампуса крие изненади. Придърпвам тежкото томче на „Божествена комедия“ в скута си.
— Добре. Ще се приготвя набързо и ще дойда с теб. След последната ми лекция можем да се отбием при дядо. Днес е рожденият му ден.
Тя вдига рязко глава и чертите ѝ се изострят от тревога.
— Кара. Не го наричай така.
Вътрешно настръхвам, но се мъча да не го показвам.
Топлите ми чувства към нашия дядо винаги са били деликатен въпрос. Потискам ги заради него. Не е лесно да си единственият злополучен човек в семейство на черни души.
Дядо ми се намира в неизгодна позиция и без да предизвиквам подозрение, че държа на него повече от допустимото.
— Ще се отбием при Джио — поправям се, като наблягам на името, с което ни принуждават да го наричаме. Защо трябва да е така? Сякаш е непознат, който заема излишно пространство в къщата за гости на семейното имение. Не бих се изненадала, ако мама му взема наем.
Кел отново свежда поглед към телефона си, а иначе съвършеното ѝ лице е загрозено от гримаса.
— На мама няма да ѝ хареса. Отложи го с няколко дни.
— Няма да отида с торта и балони. Искам просто да намина и да му честитя рождения ден. Знаеш, че никой друг няма да го направи. А ти можеш да я разсееш. Несъмнено си има други грижи на главата и дори не се е сетила, че датата е по-специална. За нея това е поредният ден.
Кел врътва очи с тиха въздишка.
— Добре. Само не ме забърквай, става ли?
След това посвещава цялото си внимание на телефона. С Кел може и да споделяме къща и съдба, но изобщо не си приличаме. Също като човешките сестри, двете сме се родили различни. Проблемът е, че аз съм прекалено различна.
Парите, дрехите и излишествата би трябвало да са ми достатъчни. Никой в семейството ми не разбира защо гледам на тях като на обикновено удобство. Бих се задоволила и с по-малко, но стилът на живот, поддържан от трупащото се богатство на Валари, е чекът, който се очаква да осребря в замяна на покорството ми. Отказът не е вариант. Няма друг начин.
Гушвам книгата и се изправям, решена да не развалям спокойната сутрин, като споделя съмненията си с малката ми, посветена в тъмните тайнства сестричка. Просветлението ѝ по пътя, който води право към Ада, е откачената, макар и тъжна ирония на деня.
— Дай ми десет минути — казвам. — Най-много петнайсет.
Няма смисъл да отричам, че ще обърна специално внимание на подготовката си за днешните лекции. Все пак съм демон, а не зомби.
Максим не поглежда към мен вече близо час. Въпреки това професорът неизменно привлича вниманието ми. Особено сега, докато чете последните строфи от песен трета. Гласът му е по-плътен и напрегнат от обикновено. В интерес на истината, тази сутрин целият излъчва напрежение.