Все едно не си е доспал, не е пил кафе или просто има гаден ден. Като се има предвид с каква мъка откъсна очите си от мен, щом влязох в аудиторията, започвам да се чудя какво ли всъщност се случва зад невидимите му защитни стени.
Сутрешният ми разговор с Кел и мисълта за предстоящото вечерно посещение при дядо все още занимават бегло ума ми, но цялото ми внимание е съсредоточено другаде — върху Максим, който бърчи чело и жестикулира така, сякаш текстът, който чете, е симфония, нуждаеща се от опитен диригент. Дори от това разстояние пулсиращата в него страст е осезаема — едва доловима, стаена, но опасна енергия, като разместването на тектоничните пластове, които тресат земята под краката ни по десетина пъти дневно.
Изрича последните стихове с апломб и съвършена мелодичност. Смисълът им се забива като огнена стрела в сърцето ми, чиито копнежи и целеустременост никога не следват предначертаната пътека.
Максим затваря рязко книгата и залата потъва в напрегната тишина. Студентите са притеснени, понеже очакват въпроси, чиито отговори вероятно не знаят. Той тръгва мълчаливо покрай първия ред — не знам дали защото е потънал в мисли, или защото иска да подсили атмосферата. Накрая спира, прочиства гърло и казва:
— Вергилий и Данте са при портите на Ада. Харон е готов да пренесе душите на прокълнатите през реката. Според Вергилий обаче, те нямат търпение да преминат. Защо?
Кривя трескаво пръсти, докато кръвта не се отцежда от тях.
Стремежът да вдигна ръка и да привлека вниманието му води непосилна борба с нежеланието ми да привлека вниманието на всички останали. А и вече съм решила, че всяко общуване с професора, дори от последния ред, е по-опасно от страстта му към текста. Бездруго съм твърде заинтригувана от него.
Той сякаш чува неизречените ми мисли и среща очите ми сред множеството в аудиторията. Май нарочно се обърна към мен и задържа погледа си толкова дълго, че кръвта ми да заври. Нервните ми окончания танцуват. Сетивата ми препуснат в галоп.
— Кара?
Начинът, по който произнася името ми, не би трябвало да ми се отразява така след прочетения откъс. Сърцето ми обаче ще изскочи. Блъска лудо в гърдите и напразно се мъча да открия гласа си в пресъхналото гърло.
— Ами… — успявам да изрека накрая. — Вергилий обяснява, че Адът не е наказание, а нещо, за което душите на прокълнатите копнеят. Този копнеж е съзнателен избор. — Преглъщам шумно, преди да продължа: — Точно заради това прокълнатите не заслужават съчувствието на Данте.
Преди няколко дни прочетох същия откъс и оттогава често се сещам за него. От устните на Максим — устни, за които напоследък мисля прекалено често — посланието се превръща в обвинение. Макар че той не би могъл да знае колко близка ми е тази тема. Дори да оставим настрана злобните подмятания на състудентите ми, Максим никога не би разбрал терзанията ми относно решенията, които трябва да взема. Решенията, които се очаква да взема.
Професорът кимва леко.
— Много добре казано.
Изпускам една удовлетворена въздишка, а той приключва лекцията и възлага материала за следващата лекция.
— Ако някой от вас има въпроси или идеи за първата курсова работа, която ще трябва да предадете след няколко седмици, приемните ми часове са след лекциите в понеделник и сряда, както и във вторник следобед. Кабинетът ми е на четвъртия етаж в сградата „Арчър“.
Освобождава студентите и въпреки че ми се иска да изчезна по най-бързия начин, не мога да пробия навалицата. Чакам нетърпеливо всеки един топлокръвен човек да се изниже от залата. Накрая ставам от мястото си и в същия миг гласът на Максим ме достига през аудиторията.
— Кара. Изчакай една минутка. Моля.
Обръщам се. Невъзможно е да не го направя — в последната му дума се съдържа такава сила. Забелязвам разсеяно, че вратата се затваря след последния студент. Мъча се да не зяпам глуповато Максим, който се е облегнал на катедрата си.
Дългите му крака опъват плата на кафеникавия панталон.
Няколко кичура коса са се измъкнали от опашката на тила му.
Изглежда едновременно небрежен и властен, ако изключим ръцете му, които стискат ръба на бюрото така, сякаш се страхува да не падне.
1
Всички цитирани в книгата стихове от „Божествена комедия: Ад“ са в превод от италиански на Константин Величков. — Б.р.