Слизам бавно по стъпалата и се наслаждавам на гледката.
— Какво има? — питам задъхано.
— Защо винаги сядаш отзад? — Гласът му е напрегнат, сякаш зад този банален въпрос дебнат още стотина.
Замислям се коя версия на истината да му поднеса. Или коя лъжа.
— Хората обичат да ме снимат. Сам се убеди, че присъствието ми на лекции разсейва останалите. Сядам най-отзад, за да не преча. Не мога да променя самоличността си, но предпочитам тя да не пречи на обучението ми.
Максим потропва два пъти с върха на кожената си обувка.
— Определено разсейваш.
Присвивам очи.
— Какво точно се опитваш да кажеш?
Той поклаща леко глава.
— Имам предвид… разбирам, че може да е и по-лошо. Колко жалко. През моята призма ти си сред малкото студенти, които наистина се интересуват от материала, но е трудно да водя интелигентен разговор с теб, когато останалите се вълнуват повече от…
— Селфита? Да ме обиждат на висок глас?
— Да. Виждал съм как те гледат хората.
Взираме се продължително един в друг. Моментът се проточва толкова дълго, че всяка въздушна молекула в залата се превръща в атом с ядрен заряд. Очите му и жежките сини пламъци в тях подсилват това впечатление. Внезапно си давам сметка, че Максим не говори единствено за недоброжелателите. Вниманието, което привличам, невинаги е негативно.
— Както ме гледаш ти?
Не знам защо го изричам — може би защото трябва да знам как да тълкувам странните ни разговори. Наистина ли му влияя така, както тайничко се надявам?
— Извинявай. Друго имах предвид — бърза да добави с дрезгав глас.
— Като за професор, имаш сериозен проблем с изразяването.
Максим скръства ръце, все едно иска да се защити от моето присъствие, въпреки че именно той ме повика.
Изведнъж погледът ми попада на леките вдлъбнатини в металното бюро, там, където допреди малко се намираха ръцете му. Пристъпвам озадачено напред — любопитството ми е твърде силно, че да отмина тази чудатост. Той обаче връща припряно длани на бюрото и те скриват браздите, останали от пръстите му.
Вглеждам се в очите му — изтерзани и помръкнали, пълни с отговори, които той не иска да ми даде. Онази необяснима тревога, която ме кара да направя още една крачка напред. Не съм сигурна кое ме тегли толкова близо към него.
Непокорство? Безразсъдство? Делят ни едва няколко сантиметра. Затаявам дъх, протягам ръка и докосвам с пръсти плетената му жилетка.
Дишането му се учестява, но той не ме отблъсква.
Кокалчетата на ръцете му побеляват, а металът се огъва под хватката му с ясно доловим звук. Звук, който разваля магията на зашеметяващото физическо привличане. Звук, който ме разсейва достатъчно, за да се запитам дали и той не изпитва същото. Дали и той не е различен като мен.
Шеста глава
Максим
— Кара.
Дори не съм сигурен дали изрекох името ѝ на глас. Усещам го повече като инстинктивен подтик. Като вълничка в кръвообращението ми. Сякаш първобитното в мен отдавна е чакало появата ѝ…
Тук. Толкова близо.
Още по-близо, щом полага длан върху мен. Топлината, която излъчва, е осезаема, като пламъци, които лумват в гърдите ми и обхващат пулсиращия в тях орган. Сърцето ми жадува за красивия ѝ огън. Алчно е за буйната ѝ, забранена жар…
— Кара.
Този път ме чува. Личи си по това, как трепва и застива, но не се отдръпва. Изведнъж се отъждествявам с Данте повече от всякога. Да прекося ли охотно реката, за да се отдам на пламъците, или да остана на моя бряг? Да се отдалеча ли от греховете, които ме чакат на отсрещния?
— Максим.
Името ми е тих шепот. Обгърнато е от несравнимото ѝ ухание, канелата и подправките, които ме карат да оближа устните си отвътре. А после и отвън.
По дяволите. В беда съм.
— Моля те… недей… — промълвява тя.
Изръмжавам, докато пръстите ми превръщат ръба на бюрото в произведение на модерното изкуство, а краката ми дълбаят бразди в пода.
— Шегуваш се, нали? Защото в момента полагам неистови усилия да не те докосна.
— Имах предвид… да не ме отблъскваш.
Издишвам шумно.
Тя преглъща с усилие.
— Максим… — отронва Кара и стонът ѝ прозвучава почти като въпрос. Въпрос, породен от отчаяние.
— Какво? — прошепвам. — Какво?
— Кажи ми, че не само аз се чувствам по този начин. Моля те… кажи ми.
Плъзва ръка по шията ми и аз преглъщам шумно като нея.
— Знаех си — прошепва тя.
Следва поредното дълго и напрегнато мълчание. Вглеждам се отново в лицето ѝ и търся оправдание за чувствата си. Тя наистина не се страхува от мен. Не се страхува от огънатия от ръцете ми метал и браздите в пода. Нещо повече — разклатеното ми самообладание сякаш е събудило някакво ново усещане у нея и е подпалило сетивата ѝ. Диша тежко и учестено. Изпива лицето ми с очи, чиито зеници така са се разширили, че засенчват шоколадовокафявите ириси.