Поема си бавно и целенасочено дъх, сякаш се намираме в падащ самолет и аз съм ѝ дал последната читава кислородна маска.
— Но защо така упорито го криеш от мен?
Пропадам. Губя височина бързо и неизбежно. Как да се върна горе? И пука ли ми изобщо?
Не. Трябва да ми пука.
Успявам да вдигна ръка. Обгръщам нейната и улавям пръстите ѝ.
— Защото не можем…
— Какво? Поне да го признаем?
Кара притиска челюстта ми с неочаквана сила.
Поне вече не се налага да го крия от нея. Тя мигновено откликва на объркването ми с широка и сладка усмивка. Все едно е съвсем нормално да ми мачка лицето като булдозер с размерите на фея.
Стисвам рязко клепачи.
— Греша ли? — настоява тя. — Отвори очи, погледни ме, кажи ми, че греша, и ще си тръгна на секундата. Никога няма да споменавам за случилото се. До края на семестъра ще седя на задния ред. Ще обсъждаме Ада по два часа седмично и ще…
Не довършва изречението. Ахва, щом прокарвам пръсти през косата ѝ и я дръпвам силно. Зениците ѝ се разширяват още повече. Разбира ситуацията и този факт ме заслепява за всичко друго, освен за потъмнялата ѝ като мастило нужда.
— Мислиш, че когато си близо до мен, Адът е само литературна концепция? — питам.
Докосването ѝ става по-нежно. Заравя пръсти в брадата ми в стремежа си да докосне кожата отдолу.
— Въобразявах си, че знам какво е Адът… преди да ме докоснеш за пръв път.
Край. С няколко думи заличава безследно надеждата ми да отрека чувствата си и да приема сламката, която сама ми подаде. Но съм сигурен и в друга истина и знам колко е важно да я изрека на глас. Сякаш така ще я направя по-приемлива.
Надявам се.
— Добре. — Отдръпвам ръката си от черните копринени кичури. — Не грешиш. Това определено е нещо…
— Нещо?
— Различно.
— Добре — отвръща Кара с тихо примирение. — Различно… — В повторението обаче също се съдържа въпрос. Настоятелен въпрос, от който няма да ми позволи да се измъкна.
— Да. — Замлъквам, колкото да събера мислите си, преди да процедя: — И опасно.
Откъсвам се напълно от нея и поемам с широка крачка по подиума, който рядко използвам, но в момента ме спасява с размерите си. Събирам вещите си и подреждам петнайсетина пъти листовете, колкото да върша нещо с ръцете си. Нещо друго, вместо да ги прокарвам по пищните ѝ извивки и меката ѝ кожа.
— Защото си ми преподавател? — изсумтява тя. — Не е като да съм току-що излязла от гимназията първокурсничка. А и да бях, животът ми е поднасял немалко трудни уроци. Също така съм сигурна, че няма да сме първата двойка преподавател и студент дори тук, в „Аламида“, която е…
— Това няма нищо общо.
Кара скръства ръце. Тази гледка изобщо не ми помага, защото памучната ѝ блузка се смъква надолу от жеста и подчертава деколтето ѝ по най-добрия — не, мамка му, по най-лошия — начин. Слава богу, че катедрата скрива очевидната ми възбуда.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Не знам. — Чистата истина е. — Мога да кажа единствено, че вече мислих надълго и нашироко по въпроса. Размишлявах за… каквото там се случва помежду ни и какво би било да заявим на нашия невидим Харон да ни качи на лодката си и да ни отведе до другия бряг.
Едва не се присмивам на себе си. В края на краищата обичам да изучавам поезията, а не сам да пиша такава.
Кара пристъпва от крак на крак. Струва ми се едновременно решителна и неуверена. Ту смела, ту готова да си плюе на петите. И при мен е така — какво искам и от какво се нуждая са две различни неща. Уви, явно и за Кара положението е същото.
— И какво беше чувството? — прехапва долната си устна тя. — Да си представиш този скок с мен?
Издишвам шумно.
— Грешно, откъдето и да го погледнеш.
И правилно във всяко отношение.
Задържам това признание вътре в себе си, въпреки болезнената гримаса, която разкривява лицето на Кара.
Болка, която е истинско мъчение за мен. Но не мога да ѝ разкрия повече. Не мога да ѝ обясня защо знам, че не мога да се противопоставя на тази истина — а само че го знам с първична непоколебимост, до мозъка на костите си и с всяко мускулче на тялото ми. До такава степен ме е обсебила.
Събудила е дълбоко стаени части от мен…