Освен това Кара е достатъчно обременена психически покрай потеклото си. Колкото повече си мисля за родословното ѝ дърво, толкова по-силно се удивлявам, че е запазила разсъдъка си. Моето мълчание обаче ѝ дава повод да си върне маската на сюрреалистично — дори донякъде плашещо — примирение. Може би така е най-добре. Защото всяка изминала секунда, прекарана с Кара Валари, отслабва желанието ми времето ни заедно да изтече.
Но все по-ясно осъзнавам, че се налага.
— Приключихме ли, професоре? Имам уговорка със сестра ми Кел да учим в библиотеката.
Кара подпира ръка на кръста си и вирва предизвикателно брадичка. Вдигам скептично вежда.
— Нали знаеш, че това е оксиморон? „Кел Валари“ и „учене“ в едно и също изречение?
Шегата, която уж трябваше да смекчи напрежението, постига точно обратното. Кара ме стрелва с отровен и напълно заслужен поглед, а аз бързо бия отбой:
— Добре де, не беше честно от моя страна. Не познавам Кел и…
— Определено не я познаваш — прекъсва ме тя.
— Колегите обичат да клюкарят в кафенето — допълвам. — А не е редно да го правят. По дяволите… — Прокарвам ръка по лицето си. — Не е редно аз да го правя.
Недодяланото ми извинение май не я впечатлява. Кара ме измерва рязко с поглед и обявява безизразно:
— Тръгвам си.
Завърта се и поема обратно към най-горния ред, тракайки с токовете на ботушите си. Събира си нещата насред гъстата като сироп тишина и излиза през вратите на върха на стълбите.
След две секунди си признавам, че вече жадувам за нея.
Хуквам по стъпалата с надеждата поне уханието ѝ да се е задържало…
Но попадам на друга, по-неочаквана находка. Върху сивия мокет, точно до върха на обувката ми, блещука обица с инкрустирани скъпоценни камъчета.
Нейната обица.
Сигурен съм, че е нейна, защото преди броени минути пръстите ми бяха заплетени във великолепната коса, която се стелеше покрай малкото златно бижу с рубини и диаманти — то не представлява обикновен набор от скъпоценни камъни и красив филигран. Прилича на стар семеен герб. Свиреп средновековен вълк тича по небе от диаманти и стиска по един в заострените си лапи. Цепките на очите му и изплезеният език са направени от тъмночервени рубини.
Едно от най-прекрасните и уникални бижута, които някога съм виждал. Нещо в него се вкопчва в тъмнината в мен с такава сила, че присвивам очи, за да разчета миниатюрния надпис на латински около овалната обица…
После си давам сметка, че с всяка секунда, която губя тук, тя все повече се отдалечава от мен.
Стигам до вратите със скок и почти едновременно връхлитам през тях.
— Кара!
Тя обаче е изчезнала, докато съм тичал след нея и съм се дивял на деликатното бижу. Коридорът е тих и с нищо не ми подсказва накъде е тръгнала. Което не би трябвало да ме разгневява до такава степен.
Ще я видя след няколко дни. Кратък срок, особено на фона на случилото се днес. Но трябва да се изправя лице в лице с истината. Трябва да призная, че прекрачих границата с това момиче, въпреки всички сирени, предупреждения и заплахи на здравия ми разум. Пренебрегнах съзнателно мъдростта му.
Истина, която вече не мога да отричам.
Ще продължа да пресичам тази граница. Ще навлизам в забранената територия отново и отново, докато не разбера защо Кара Валари не прилича на никого другиго, когото познавам.
И защо не се плаши, че и аз съм различен.
Седма глава
Кара
— Какво става? Обикновено дори ти не си толкова мълчалива — обажда се Кел и скролва през списъка от десетки песни, докато не намира една, която ѝ харесва достатъчно, че да вдигне поглед към пътя.
Спрели сме на място. Зяпам през прозореца на черешовочервеното ѝ бентли, взирам се в морето от неподвижни автомобили и се чудя какво да ѝ кажа. Потънала съм в собствените си мисли. За Максим. Той сигурно смята, че съм го отблъснала, и това би трябвало да е добра новина. Де да знаеше, че избягах от аудиторията, тласкана от отчаяние, преди да съм постъпила дори по-безразсъдно. Като да притисна устни в неговите, за да проверя дали ще отприщя още от силата му.
Неговата сила.
Затварям очи и преживявам отново момента, в който ми е все така трудно да повярвам. Виждала съм неща… Неща, които не минават за нормални дори по най-смелите критерии.
Досега обаче не бях зървала човек да превръща пода на прах под краката си. Досега мъж не ме беше обгръщал с ръцете си с такова могъщество — със силата да ме задържи.
Не би трябвало да копнея за още от същото. Обаче е така, мамка му. Бих дала кажи-речи всичко, за да се върна там, да се намирам между бедрата му, пръстите му да са оплетени в косата ми и да наблюдавам вътрешната борба в очите му, докато полага напразни усилия да не ме докосва.