Бандата миниатюрни чихуахуа, които обитават имението, залайват превъзбудено в синхрон.
— Да пратя ли имейл на някого? — пита кльощавата руса асистентка миг преди едно от кучетата да се замотае в краката ѝ.
Дожалява ми за момичето. Отскоро работи за майка ми.
Щом обаче е оцеляла цял месец, би трябвало да е наясно с какво се е нагърбила.
— Не. Веднага ще му се обадиш по телефона, преди да е дал ролята на онзи некадърник — изсъсква майка ми и бездруго тъмните ѝ очи помръкват. — Шефът на студиото ми дължи услуга. Свържи се с неговите хора и ги уведоми, че Вероника Валари иска да говори с него още днес. И не им позволявай да увъртат.
Блондинката кимва отсечено и хуква обратно към кабинета, което май решава временно проблема — колкото майка ни да обърне внимание на факта, че дъщерите ѝ са пристигнали.
Очите ѝ грейват, а червисаните ѝ устни се разтягат в широка усмивка.
— Момичета! — провлачва думата и тръгва към нас, разперила ръце. Жестът подлага на изпитание кройката на черния ѝ сатенен костюм, но копчетата на сакото удържат на напъна. Слава богу!
Кел — с физиономия, изразяваща взаимното ни облекчение — бърза да я пресрещне и лепва една привидно искрена целувка на бузата ѝ.
— Как си, мамо?
Вероника отговаря с драматично пъшкане.
— Бедният ви брат се скъсва да ходи на прослушвания и повече няма да стоя безучастно и да гледам как го пренебрегват. И то не друг, а собствените ни приятели, моля ви се.
Основната мисия на майка ни е да промени репутацията на семейството ни. Като нейни деца, ние не сме само плът и кръв.
Ние сме стока. Клонове на империята, която тя е твърдо решена да изгради около нашите таланти, красота и позабравената слава на дядовата кариера. Отколешният скандал, при който той едва не е загинал, отдавна се е превърнал във виц. В Холивуд обаче името му все още отваря врати. А ако някоя се окаже затворена, майка ми е склонна да мине през нея като булдозер. Както сега.
Махва ми разсеяно да се приближа. Подчинявам се неохотно и получавам кратка и лишена от чувства прегръдка.
Както може да се очаква, майка ми е изцяло отдадена на усилията да върти всичко живо на малкия си пръст, включително Джейдън. Той е най-младият от нас и по всичко личи, че е напълно лишен от амбиция. Самият факт, че е посветил усилията си на някаква дейност за повече от шест месеца, би трябвало да е повод за семеен потрес. Майка ни обаче е решила да ни завлече без изключение под светлината на прожекторите — по един или друг начин.
— А ако не му дадат ролята? — пита Кел и накланя загрижено глава. Истината е, че се опитва да укроти майка ни. Всички все това правим.
Вероника отвръща с мрачна усмивка и я потупва леко по бузата.
— Аз ще се погрижа. Не се и съмнявай. Е, разкажете ми за партито в „Ректо Версо“. Видях снимките ти с Пайпър.
Прекрасни са.
Хваща Кел под ръка и я води към кабинета си. Втората асистентка и трите малки зверчета подтичват послушно след тях. Аз не помръдвам, докато групичката не се скрива от погледа ми, а силният глас на майка ми не утихва зад затворената врата. Ако не бързах да се изнижа, сигурно щях да се засегна от отношението ѝ. Но от опит знам, че ако стоя кротко и съвсем неподвижно, Вероника скоро забравя, че съществувам. Точно както постъпва и с дядо.
Мисъл, която ми вдъхва сила за следващото решение.
Обръщам се на пети и поемам през къщата — никой не препречва пътя ми към крайната ми цел. Минавам през кухнята на прислугата и подминавам нелепо големия басейн напът към къщата за гости от другата му страна.
Отварям предпазливо вратата. Влизам и я затварям след себе си също толкова предпазливо.
— Дядо?
Поемам към дневната и тихия звук на включен телевизор.
Заварвам дядо задрямал на дивана. Главата му е извърната, така че не виждам лицето му, но копчетата на ризата му отразяват угасващата светлина с ритъма на равномерното му дишане.
Усмихвам се широко и се заглеждам в черно-белия филм, който върви по плоския екран над камината. Разбира се, къщата за гости е добре обзаведена, макар и ненужно изолирана.
Вземам внимателно дистанционното от скута му и намалявам звука.
Дядо изсумтява и разтърква енергично носа си.
— Какво? — Примигва няколко пъти и се мръщи, след което на лицето му се изписва изненада. — Кара!
— Честит рожден ден, дядо.
— Ох… — въздъхва дълбоко той, а аз се опитвам да не обръщам прекалено внимание на блясъка в очите му. — Благодаря ти, слънчице. Но нямаше нужда да идваш чак дотук.