Прехапвам устната си малко по-силно, така че болката да отвлече вниманието ми. Никога не съм страняла от строгите преподаватели. Тъкмо напротив, избирах именно техните курсове, водена от жажда за предизвикателства. Да завърша първа по успех и да вдигна летвата достатъчно високо, за да затрудня състудентите си, винаги е било допълнителен бонус.
Само дето записах този курс заради Данте. Очаквах професорът по английска литература, прочут с неземната си красота, да е някой кротък гигант — типичен завеян интелектуалец, който говори тихо и не притиска студентите си — чийто нрав е в ярък контраст със забележителното му физическо присъствие. Голяма грешка. Мазохистичната страна на характера ми отправя тъмна молитва професорът да е крайно придирчив и откъм оценки.
— Няма да бъда единственият ви преподавател в този курс — обяснява той. — Да, аз съм вашият професор, но предпочитам да мислите за мен като за водач, който насочва вниманието ви към важните теми. Ако обаче разчитате изцяло на моето тълкувание, ще се лишите от уроците, залегнали в самото произведение, от кръга послания, начертан от самия Данте. Поемата е пътуване в себепознанието. — Той прави кратка пауза и свива замислено устни. — „Пътуване“ е ключовата дума.
Професорът сключва вежди и побутва очилата на носа си.
— Да преминем нататък. Колко от вас вече са се запознали с „Божествена комедия“ в предишните курсове?
Почти всички студенти вдигат ръка. За разлика от мен.
Кожата ми пламва, щом погледът му се спира върху моя милост, макар и за миг.
— Понеже заниманията ни ще бъдат под формата на семинари, а не на лекции — продължава професорът след малко, — ще изисквам от вас да участвате активно в дискусиите. Нека започнем още сега. Питам се какво — без значение доколко сте запознати с текста — привлече вниманието ви към Данте.
Аудиторията съвсем утихва, сякаш студентите са спрели да дишат от страх, че всяко движение ще привлече вниманието му към тях. Подсмихвам се, защото, освен че чувам с лекота думи, които не би трябвало да бъдат чути, усещам и присъщото на човеците неудобство, като се започне с трудно доловимите тръпки на притеснение и се стигне до тоталната паника.
Професорът спира погледа си върху блондинката пред мен.
— Вие, например. Какво ви води тук?
Тя се засмива гърлено, прибира косата си зад ухото и свива закачливо рамене.
— Не знам. Сигурно добрите отзиви, които чух за курса ви.
— Оххх, професор Максим — пропява фалцет откъм групата и из залата се разнася приглушен смях.
Златистите крайчета на устните му се извиват едва забележимо. Няма съмнение, че външният му вид е достатъчен, за да напълни аудиторията със студенти, които пет пари не дават за литературните му размишления.
Професорът бързо възвръща самообладание, вдига глава и погледите ни се срещат.
Кръвта се разбушува под кожата ми.
— Вие не сте чели Данте. Защо решихте да посветите четири месеца на „Комедията“?
Сякаш самият въздух се сгъстява от напрежение. То не идва от мен, но аз лесно долавям промяната в общото настроение.
Мълчанието се проточва, става неловко, а професорът вдига вежда и накланя глава в очакване да кажа нещо. Каквото и да било.
— Намирам пътуването на Данте в Подземния свят за крайно интересно — отговарям аз и, както може да се предвиди, тук-там в залата се чува нисък смях.
Професорът плъзва разсеяно ръце в джобовете на тъмните си панталони и аз се заглеждам в напращелите му бедра. В страхотна форма е като за университетски преподавател.
— И коя част ви се струва толкова интересна? Пътуването през мрака или пътешествието към светлината?
Примигвам и отново срещам погледа му. Стисвам гръбчето на тетрадката си и размишлявам върху думите му. Въпросът е твърде личен, сякаш професорът знае нещо за мен — може би онова конкретно нещо — което не би трябвало да му е известно.
— Това е странен въпрос — казвам и не успявам да сдържа отбранителната нотка в гласа си.
Той присвива очи за миг.
— Нима? Просто ми се струва, че някои хора са привлечени от мрачните теми заради присъщата им грозота. Други се потапят в духовния екстаз, който се крие от другата страна на пътя.
Попадам в капана на собственото си мълчание и не желая да му споделя какво наистина мисля по въпроса. А именно, че нямам ни най-малка представа за какво говори. Че да разсъждаваш върху тази алегория е като да четеш детска приказка преди лягане и да я оприличаваш на реалността.