Нямаше нужда да идвам. Не би трябвало да идвам. Но ето че съм тук.
Сядам до него на дивана.
— Какво прави днес?
— Ами… — клати глава и сочи към телевизора. — Празнувахме само двамата с Либърти Валанс. Но всичко е наред. Това е един от любимите ми филми.
— Помня. — Вдигам поглед точно когато младият Джими Стюарт намига от екрана преди последния кадър.
Дядо оставя дистанционното на дървената масичка до дивана.
— А ти какво си си наумила, калинке?
Става ми приятно заради галеното име, а не би трябвало. Не би трябвало дори да говоря с него. И категорично не би трябвало да се пукам по шевовете от въпроси, които не е редно да задавам.
Той ме докосва по брадичката и аз го поглеждам в очите.
Неговите са избеляло сини и цветът им ми напомня за бурно море и дъждовни дни. Отразяват едновременно добротата му и цялата натрупана болка. Хващам ръката му и се взирам в меката кожа и подутите вени.
— Ехо — подканва ме нежно той.
— Ехо — отвръщам немощно. В момента не съм способна на повече.
— Кара. Хайде. На мен можеш да споделиш всичко. Какво става?
Въздъхвам. Какво ли не става? Все пак избягам въпроса и казвам друго, защото така ми е по-лесно. Думи, които вече съм изричала милиони пъти.
— Неприятно ми, че по цял ден стоиш затворен тук.
Той стисва лекичко ръката ми. Жестът не изразява нищо и въпреки това значи всичко. Вероятно и той, също като мен, избягва горчивите мисли.
— Знаеш, че съм бягал и от по-лоши места. Мога да си тръгна, когато поискам. — Намига ми, но сърцето ми се свива още повече.
— Ще ми се мама да се държеше по-добре с теб. Не трябва да се стига до това.
Дядо кимва замислено.
— Когато научих, че баба ти е… — На лицето му се изписва гримаса, след което ме поглежда в очите. — Чуй ме, Кара. Аз имах избор. Винаги имаме избор. Когато тя ми каза какво планира за децата и внуците ни, можех да си тръгна. Но не исках да мисля за семейството, което бяхме създали, като за наказание. Да, Вероника и другите не са най-топлите хора на света, но пак бих предпочел да съм тук, а не другаде. Вие сте моето семейство. Вие сте моето семейство, независимо какво говорят хората.
Навеждам глава, за да скрия сълзите си. Гледам ръцете ни и преглъщам с усилие. Нищо обаче не ми помага и не спира емоцията, която упорито пълзи към повърхността.
Мразя това. Мразя всичко това. Знам, че и дядо го мрази по свой си начин, но се е научил да потиска мрачните мисли. Да не размишлява колко сериозно е положението.
Нямаше да се родя, ако баба ми не го беше излъгала. Заради нейната лъжа аз съм Валари, с демонска кръв във вените си.
Въпреки че тя отдавна се е върнала на мястото, което я е изпратило тук, ако всичко мине по план, един ден ще имам собствени деца, презиращи човешкото си наследство така, както съм научена аз. Всяко поколение е триумф и наказание.
Урок за всеки, който си въобразява, че може да се измъкне от Ада, без да плати висока цена.
— Дядо… — опитвам се да подредя думите в изречение, макар да знам, че както и да ги редя, все ще прозвучат зле. — Аз… запознах се с един човек.
Между веждите му се врязват дълбоки бръчки.
— Какъв човек? Приятел?
Колебая се.
— Още не знам какво изпитвам към него. Май това ме плаши най-много.
Дядо стисва устни, издърпва ръката си и потрива тила си.
Тревожният възел в стомаха ми се стяга болезнено.
— Познаваме се отскоро. Всъщност от няколко дни.
Той затваря очи за миг.
— О, Кара…
— Знам — прошепвам.
— Моля те, моля те, внимавай. Майка ти…
— Знам. Повярвай ми. Не съм споделила на никого другиго, освен на теб. Осъзнавам какво е заложено на карта по-добре от всеки друг.
Той ми хвърля сериозен поглед.
— С изключение на мен. Аз съм наясно. Обичам те повече от…
Не довършва, но и двамата знаем истината. Отношенията ни са едно от малкото съкровища, които са му останали. Трябва да пазим връзката ни в тайна. За нея няма място в лъскавата къща в съседство и още по-малко в широкия свят отвъд.
Но същите инстинкти, които ме водят при дядо в къщата за гости, ме тласкат и към Максим. Някои сигурно биха ги нарекли проява на бунт, но аз ги наричам свободна воля.
Разбира се, силите, предначертали съдбата ми, няма да ги възприемат по същия начин.
Когато съм насаме със себе си, мога да се обвинявам колкото си искам, че не спазвам правилата, но когато се озова лице в лице с мъжа, който прилича на бог, волята ми се стопява.
Максим. Сетивата ми копнеят да повтарят тези срички.