Тялото ми жадува за неизразимите тръпки, които носят със себе си.
— В него има нещо — изричам, неспособна да сдържа умолителната нотка в гласа си. — Помежду ни съществува енергия, която не мога да опиша с думи. Сякаш е един от нас, макар да знам, че е невъзможно. Някак обаче го усещам. С него всичко е… различно.
Дядо ме поглежда напрегнато.
— Твърдиш, че може да не е човек?
— Честно казано, не знам. Не съм сигурна дали и той знае.
— Питала ли си го?
Клатя глава. Бях твърде заета да обуздавам дивите си инстинкти. Да не се хвърля на врата му. Да се преструвам, че не губя напълно контрол, когато съм с него. След случилото се днес обаче едва ли ще мога да се преструвам, независимо какво мисли той по въпроса.
— Още не. Но трябва да разбера. А за целта трябва да съм близо до него.
Осма глава
Максим
Фалшивото тананикане на Джеси отеква в стаята.
Присвивам очи към него от другата страна на трапезната маса — основната мебел в малката кухня на апартамента ми в центъра на Лос Анджелис.
Подредбата е чудесна, когато мога да взема следващото си парче пица с цената на една крачка до кухненския плот. От друга страна, когато се налага да прибегна до слушалките си, за да заглуша музикалния принос на Джеси по време на съботно-неделния маратон по оценяване на контролни, ми се приисква да бях взел под наем някой от по-големите апартаменти в сградата.
За сметка на това малкият ми дом на последния етаж ми осигурява високи тавани и открит балкон, което е добре дошло за човек с моя ръст. Сега обаче, докато приятелят ми доказва упорито, че нищо, свързано с музика, няма да влезе в автобиографията му, мястото ми се струва твърде малко.
— Човече — намесвам се, когато губя окончателно търпение. — Ако така си връщаш за престоя ни във фитнеса този следобед…
— Нищо подобно — отрича Джеси, без да вдига поглед от екрана на лаптопа си. — Знаеш, че не си губя времето с отмъщения. Не знам защо си толкова мнителен.
— Беше глупаво да питам.
Някои неща на този свят — като смъртта, данъците, ветровете на Санта Ана и сарказма на най-добрия ми приятел, никога не се променят. Може и да не държа да разсъждавам върху първите три, особено сега, когато вятърът брули балкона ми, но животът ми няма да е завършен без последното.
Джеси извива вежди.
— Нали все пак ще ме попиташ какво стана снощи със Стейси?
— Стейси? — обръщам глава. — Тази пък коя е?
— Стига де, човече. Вземи се в ръце. Стейси? От Сакраменто?
Идва тук веднъж месечно по работа и за да се види с любимия си мъж на колела? Познаваш я.
Думите му събуждат някакъв неясен спомен отпреди няколко месеца, но аз се вкопчвам в първоначалната си мисъл.
— А какво се случи с ягодката отпреди няма и седмица?
Мисти, нали така беше?
— Не съм я убил, ако това питаш. Макар че, когато отидохме у тях след партито в „Ректо Версо“, се зачудих по въпроса.
Мамка му. Когато е в настроение, сякаш метрото минава покрай теб на пълна скорост. Зърната ѝ се втвърдяват като…
— Добре, добре, схванах. — Самата истина е, защото обрисуваният от Джеси образ моментално поражда у мен мисли за Кара Валари.
Кара…
Вълшебницата с пламенния поглед, която не мога да разкарам от главата си. Парещите докосвания, които не мога да отмия от кожата си. Свързващата и пленяваща енергия, която не мога да излича от сетивата си. Дори когато се сещам за крещящото ѝ отсъствие на вчерашната ми лекция, отбелязано срещу името ѝ в тефтера ми. Което, разбира се, ме прави още по-жалък в собствените ми очи.
Джеси отхапва голямо парче от пицата си — друга основополагаща традиция на съботно-неделния ни маратон с контролните.
— Ами ти и Кристи? — грейват насмешливо сивите му очи.
— Аха, ето го и възмездието.
Той прихва.
— Мога да го играя истински гадняр и да посипя още сол в раната…
— Или пък не — възразявам.
— … или ще сменя темата. — Джеси накланя нахално глава и изобщо не ме успокоява. Ни най-малко. — Може би така ще убия два заека с пословичния един изстрел… ако новата тема е една от щерките на династията Валари?
Изкривявам лице в поредната гримаса и чак оголвам зъби.
Реакцията ми несъмнено е пресилена, но не мога да се контролирам.
— Накъде биеш, Норт?
— По-полека, каубой. Ако не искаш да говориш за Кара Валари и как двамата се изпивахте с поглед на партито в „Ректо Версо“, добре. Само се надявам, че си даваш сметка в какъв ядрен реактор се превръщаш, когато си близо до нея.