— Мамка му.
Въпреки че съм отклонил поглед и съм се прегърбил, пак имам чувството, че Джеси е запратил комета в центъра на гърдите ми. Усуквам предницата на тениската си в юмрук, защото не искам да призная истината. Истина, която се е просмукала в следващото изказване на най-добрия ми приятел:
— Да му се не види. Разкрит си, Максим Кейн! Наистина ли си падаш по прекрасната госпожица Валари?
Вдигам глава и присвивам очи.
— Нямам никаква представа какво ми става, човече.
— Тоест?
— „Падам си“ изобщо не е първият израз, който ми хрумва в тази ситуация.
— Трябва ли да се върна към метафората за ядрения реактор?
— Може би. Вероятно. — Прокарвам нервно пръсти през косата си. — Тя ми е студентка, за бога. И е от онова шантаво семейство…
— Шантаво — повтаря Джеси и по някаква неясна за мен причина долавям горчивина в гласа му. — Би ли обяснил, моля?
— Нали говорим за семейство Валари? — изтъквам очевидното.
— Просто се възползват от доходоносни бизнес възможности.
Не виждам нищо шантаво. Яхнали са гребена на вълната и градят бранда си. А когато брандът ти се крепи на младост и популярност, животът му е кратък. Ако са достатъчно умни, за да го разберат, и се възползват максимално от инерцията, преди ракетното гориво да е свършило, толкова по-добре за тях.
Слушам астрономическите му дивотии и междувременно бръквам в раницата си и вадя обицата на Кара. Веднага щом бижуто улавя светлината и грейва в шепата ми, Джеси забравя отбранителната си реч за клана Валари.
— Какво… е…?
— Какво приказваше? — провлачвам. — За младостта и популярността на бранда им?
— Какво е това, по дяволите?
— На Кара е. Преди обаче да си си помислил нещо, изгуби го в аудиторията. Тръгнах след нея, за да ѝ го върна, но не можах да я настигна.
— И защо не го предаде на охраната?
Задавах си същия въпрос, докато стоях в празния коридор и се питах как е успяла да изчезне толкова бързо. Знам, че следващото, което ще кажа, ще прозвучи налудничаво, и може би имам нужда да ми го заявят право в очите.
— Нещо в него… Всичко в него… ми говори. — Мамка му, наистина звуча като глупак. Но вече няма връщане назад. — Такова бижу не се купува от магазин на Родео Драйв, нито можеш да го свиеш от ВИП апартамент на филмовите награди.
Издишам бавно и плъзвам палец по релефния метален вълк.
Задържах обицата несъзнателно, каквито са и следващите ми думи:
— Що се отнася до семейството, което залага на младостта и популярността, това бижу изглежда възстаро, поне на един век.
— О, повече от един — отбелязва Джеси. — Несъмнено — добавя и взема обицата. — Сигурно тежи колкото нея.
Прогонвам мислите за сладката дребна снага на Кара и се съсредоточавам върху думите му.
— Така, като гледам, клипсът е от масивно злато, но се е разхлабил. Сигурно затова е паднала. — Вдига обицата, върти я насам-натам и скъпоценните камъчета проблясват на светлината. — Този дизайн е… леле-мале.
— Нали?
Не казвам друго. Не се налага. Не оставяш подобно съкровище при охраната на кампуса като изгубена вещ. Това бижу притежава повече от физическа тежест и непреходна аура. То съдържа история. Смисъл. Предания. Осезаеми са в диамантите и рубините на златния обков.
След като разглежда обицата почти минута, Джеси измърморва под нос:
— Цербер.
— Гледай си звездите, Норт. Цербер е триглаво куче.
— Някога изобщо не е бил куче — отвръща той.
Избутвам лаптопа си настрани и се привеждам.
— Според кого?
Не се заяждам с него. Задавам най-обикновен въпрос в търсене на информация. Личи си, че Джеси е превключил на преподавателски режим, което ме радва.
— Един тип на име Ян Хевелий — отговаря чинно той. — Астроном от седемнайсети век. Седем от десетте съзвездия, които открива, са признати и до днес. Едното от другите три е известно като Цербер — триглава змия, която Херкулес държи.
Скъпоценните камъчета в тази обица са подредени като звездите на Цербер.
Нямам представа защо това разкритие ускорява пулса ми.
— Откъде знаеш? Астрономията не е астрология.
Самият Джеси го е изтъквал многократно.
— Съзвездията са обект и на астрономията, и на астрологията — обяснява той. — Което означава, че притежавам бегли познания и по латински, макар надписът на обицата да е толкова дребен, че ти трябва орлов поглед, за да го разчетеш.
— Ех ignes — произнасям по памет, защото вече посветих много време на обицата. — Пише го отгоре. А отдолу е изписано Victoriа.