— От пламъците — победа — превежда Джеси. — Вероятно е семейното мото, взето от герба им. — Връща ми бижуто. — Да, признавам, че е донякъде странно, но по хубав начин. След като видях обицата и прочетох първото есе на госпожица Кел Валари, вече проявявам искрен интерес към това семейство.
Спирам, докато се навеждам, за да прибера обицата в чантата си.
— Толкова ли беше лошо?
— Толкова добро. — Джеси се обляга назад и допира върховете на пръстите си. — Луд съм по космоса още от дете, но това момиче говори за Млечния път така, сякаш го е прелетяло от край до край. — Засмива се размечтано. — А си мислех, че я интересуват само звездите, които следва в социалните мрежи.
Вдигам вежди.
— Наистина е забележителна.
— Нали? Момичетата Валари отварят очите ми по неочаквани начини.
— И при мен е същото, приятелю. — Съвсем същото.
Колкото по-дълго седя със семейното бижу в ръка, толкова по-дълбоко прониква в мен тази истина. И толкова по-упорито ме зове.
Което си е чиста проба откачено.
Като преподавател по литература, съм свикнал да намирам алегории, а не истини, в древни звездни системи, митологични зверове и латински фрази, които звучат като отмъстителни клетви. Или, в този ред на мисли, бойни призиви.
Извод, който води до друг.
Между тези неща няма връзка. Евтиният блясък на Холивуд, от една страна, и стари съзвездия и латински надписи, от друга. Червени килими и модни парцали срещу древни скъпоценни камъни и обици от масивно злато.
Тук има противоречия. Многобройни. Когато обаче се сещам за най-голямото — разликата в това, какво си мисли света за Кара Валари, и мрачната тревога, която аз съзирам в очите ѝ — откривам пълно равновесие. Всичко в нас двамата изглежда на мястото си. Такова, каквото трябва да бъде.
Остава да разбера… защо?
Девета глава
Кара
Притискам длан към металната врата и тя се затопля от допира ми. Давам си още няколко секунди за размисъл. Още не е късно да променя решението си. Ако той не си е у дома, ще съм прахосала няколко часа в интернет и напразно ще съм карала дотук, разкъсвана от нерешителност, със смътната идея да докажа, че съм готова да преследвам докрай забранената мистерия, в която Максим се е превърнал.
Дочувам приглушен разговор от другата страна на вратата и отстъпвам назад. Разпознавам дълбокия тембър на Максим и нечий смях. Друг мъж.
По дяволите.
Глупава идея. Трябва да се махна, преди…
Вратата се отваря с тихо свистене, пантите изскърцват едва доловимо и преградата помежду ни изчезва. Максим се обляга небрежно на рамката, без да ме е забелязал.
Тъмнокосият му приятел ме съзира пръв и в очите му проблясва любопитство.
— Я виж ти!
Изглежда ми смътно познат, но не се сещам откъде.
Озадачението ми не трае дълго, понеже нервите ми са опънати до скъсване. Не очаквах Максим да си има компания.
Фактът, че не е сам, може да влоши драстично положението.
Накрая и той ме забелязва. Отдръпва се на половин крачка, сякаш някой току-що му е съобщил лоши новини.
— Кара. Какво…?
Приятелят му бърза да се намеси, намества се помежду ни и вдига ръка от хромираните колела на инвалидната си количка, за да се ръкуваме.
— Аз съм Джеси.
Усмихвам се насила и протягам длан.
— Аз съм…
— Кара. Знам. Кел е в моя курс. Аз съм професор Норт.
Затварям очи за миг и изреждам наум всички проклятия, с които ми иде да се засипя на глас. Ето откъде ми е познато лицето му. Уви, новината добавя поредния пласт към нарастващата ми тревога. От всички хора да налетя точно на…
— Какво правиш тук? — Въпросът на Максим звучи като обвинение.
Повтарям го вътрешно. Какво наистина правя тук? Знам отговора на рационално ниво, обаче нервната ми система изостава. Призовавам хладнокръвието си, за да довърша започнатото. Прекалено важно е, за да бия отбой.
Вирвам брадичка и срещам смело пронизващия му син поглед. Не приключих последния ни разговор особено учтиво и едва ли е учудващо, че не се радва да ме види на прага си.
При това в събота.
— Извинявам се, но мисля, че нещо мое е у теб.
Очите на Джеси грейват.
— А! Обицата.
— Да — отвръщам с твърде остър тон, който казва: „Ти пък откъде знаеш?“.
— Макс ми я показа. Хубаво бижу. Какви пишеше? Ех ignes Victoriа.
Процеждам през зъби:
— Точно така.
Той накланя глава.
— Семейно бижу?
— Нещо такова.
Кимва, но аз забелязвам, че в засмените му очи плуват още въпроси. Той сякаш е обратната, светла страна на мрачния Максим. След като хвърлям още един поглед на навъсения професор, започвам да оценявам по достойнство приятеля му.