— Тъкмо си тръгвам. Ще ви оставя да си поговорите — намига ми Джеси, а после се обръща към Максим и повдига многозначително вежди. — Ще се чуем по-късно.
Страхотно. Направо фантастично.
Отстъпвам, за да направя път на Джеси. Той минава през прага и продължава набързо по коридора към асансьорите в дъното. Което означава, че се озовавам насаме с мъжа, когото не съм докрай сигурна, че искам да виждам отново. Максим стои на прага с неразгадаемо изражение и заема цялото пространство.
— Съжалявам — натъртвам.
Той извива вежда.
— Защо съжаляваш?
Казва го като учител, който говори с пакостлив ученик. Все едно иска да напиша провинението си няколко пъти на черната дъска, докато не си науча урока.
Повече няма да се появявам неканена в дома на преподавателя си.
Повече няма да се появявам неканена в дома на преподавателя си.
Прехапвам отвътре долната си устна и решавам, че на фона на всичко, болката от повторното извинение няма да ме убие.
— Извинявам се, че се появявам без предупреждение.
Проверих при охраната на кампуса, но никой не беше предал обицата. Реших, че може да си я намерил, след като… — След като ми дръпна косата и сякаш изгуби контрол над себе си. — Просто реших, че може да е у теб.
Взираме се мълчаливо един в друг и аз го оглеждам безсрамно. Облечен е с дънки и раздърпана бяла тениска.
Косата му е разпусната и рошава и нямам търпение пръстите ми да се запознаят отблизо с нея.
— Заповядай — отвръща накрая той и влиза в преддверието на апартамента.
Следвам го и затварям вратата. Апартаментът не е твърде малък, но определено е скромно обзаведен. Неизмазаните тухлени стени и високите тавани придават простор на едностайното студио дори за човек с габаритите на собственика му. Очите ми се спират на леглото в ъгъла.
Пухкавата бяла кувертюра е смачкана в единия край. Зяпам кревата по-дълго от приемливото, но усещам остатъчната му енергия. Топлина, характерна за спалните, които са обитавани от тайни мечти и сънища… но и жар, която е типична единствено за него. За този мъж…
Ако е само това. Защото в момента се чудя повече от всякога.
Откъсвам поглед от леглото и установявам, че Максим ме наблюдава. Втренчено. Чувствата му са толкова силни, че неволно се хващам за ръба на масата, преди коленете ми да се подгънат. Множество емоции ме заливат наведнъж и усещам как страните ми пламват.
— На този свят има два вида хора — заявявам аз.
— Сериозно? — скръства ръце той.
Подсмихвам се.
— Такива, които си оправят леглото сутрин, и други, които никога не се занимават.
Максим се усмихва напук на всичко.
— Ти от кои си?
Първо си отговарям наум.
— Като теб — изричам на глас. Междувременно думите променят смисъла си и си спомням защо съм дошла. Поне една от причините… — В по-голяма степен, отколкото си даваш сметка.
Той сякаш остава глух за подтекста — отправя се към кухненската маса и бръква в джобчето на чантата за през рамо, провесена на един от столовете.
— Сигурно защото сме от академичния тип — подхвърля той и се връща при мен. Обицата ми се гуши в шепата му. — Ето.
Протягам ръка и той пуска бижуто, без да ме докосне.
Прави го съзнателно и този факт ме притеснява.
— Благодаря.
Устните му потрепват.
— Обицата ми се стори скъпа, затова не я предадох на охраната. Щях да ти я върна в петък, но ти така и не дойде.
Свеждам поглед към лъскавата скъпоценност в дланите ми.
Знам, че му дължа нещо повече от благодарност, особено като се има предвид, че вече не се налага да призная на майка си как съм изгубила обицата. Устните ми обаче остават безмълвни.
— Полагат ти се само две отсъствия по уважителни причини — добавя той.
Ноздрите ми се разширяват, щом срещам отрепетирания поглед на разочарован преподавател. Не се чувствам особено виновна, задето пропуснах часа. Прочетох възложените ни песни, като се чудех на кои части би наблегнал той и как енергията му би променила текста, докато го чете по време на лекция. Което едва не ме накара да отида, макар че имах други планове.
— Не се тревожете, професоре. Написах си домашното. — Вадя от чантата си есе от няколко страници, прикрепени с кламер, и му го подавам. — Дойдох за обицата, но и за да си поговорим. Струва ми се, че аудиторията не е най-подходящото място за целта.