Той повдига вежди.
— А апартаментът ми е, така ли?
В гърдите ми завибрира стон — не се чува, но е ясен знак за емоция, която съм сдържала твърде дълго.
— Така поне няма да унищожиш университетска собственост, ако положението стане напечено.
Максим въздъхва тихо, отива в кухненския бокс и вади бутилка вода от хладилника.
— И какво точно очакваш да се случи?
Не мога да преценя дали го казва подигравателно, или с надежда. Копнее ли за тези мигове между нас, или съм глупачка, която си въобразява несъществуващи неща? Поемам си дълбоко дъх и си напомням да вярвам най-вече на инстинктите си.
— Не знам какво е, но няма да се преструвам, че не се случва.
Нова пауза. Дълга. Твърде дълга.
— Не трябва да си тук, Кара.
— Защо? — не отстъпвам аз. — Защото не можеш да се контролираш в мое присъствие?
Той изпива почти цялото шише на един дъх.
— Може би.
— А може и при мен да е същото. Или не ти е хрумнало да се запиташ?
— Още една причина да стоим далеч един от друг. Няма да се забъркам със студентка, независимо колко си изкусителна. — Млъква и ме оглежда набързо. — Моля те, Кара, върви си.
— А ако не искам?
Максим хвърля празната бутилка в кошчето и тръгва бавно към мен.
— Моля те за последен път. Върви си.
Другите може и да се плашат от него, но аз съзирам някаква особена агония в очите му. Не ме е страх, нито ми е жал.
Мисълта да отслабя защитата му или да подсиля гнева му само ме пришпорва. И знам как точно да го постигна.
— Накарай ме — прошепвам.
Гласът му се смъква с една октава.
— Престани.
— Сериозно говоря, Максим. Видях как огъваш метал като пластилин. Едва ли ще ти е трудно да ме изриташ от апартамента си.
— Точно заради това…
Прекъсвам го. Последната му мисъл сякаш просъсква във въздуха помежду ни, когато нещо в мен се скъсва. Награбвам тениската му, дръпвам я надолу и се повдигам на пръсти към устните ми. Всичко се случва бързо. Опасно и неизбежно, така, както светкавицата си избира определен миг, за да удари.
Започва се със сблъсък на устни. Пръстите ми в косата му.
После жадна прегръдка. Силните му ръце подхващат бедрата ми току под ръба на панталонките и ми помагат да се надигна достатъчно, за да увия крака около кръста му. Пълният телесен контакт поражда алчен стон, който удавям в целувката ни.
Отварям устни и му отправям покана за още. Той я приема, позволява ми да го вкуся и ме притиска по-силно, толкова силно, че сигурно ще ми останат синини. Забравям да дишам — важно е да задържа целувката възможно най-дълго. По възможност завинаги, мисля си насред разразилия се в главата ми хаос.
Накрая се отдръпвам, за да си поема дъх, и вдигам глава, за да целуне шията ми. Брадата му боцка и аз затварям очи.
Поемам си нов трескав дъх, примесен с мъжката му миризма.
Впивам нокти в месестата плът на раменете му.
Той ръмжи и тръгва напред, докато гърбът ми не се удря в стената. Мощно.
Свеждам поглед и срещам огъня в неговите очи. Личи си, че е гневен и не по-малко възбуден от мен. Усещам как похотта се излива от порите му, насища въздушните частици и прелива в мен там, където телата ни се допират.
Диша накъсано, а гърдите му се надигат и спадат трескаво.
Мисля си, че отново ще ме целуне, но той ме изненадва — хваща китката ми и откъсва дланта ми от рамото си. Преплита пръсти с моите и притиска ръцете ни в оголените тухли над главата ми. Зидът остъргва кожата ми, но бързо забравям за болката, щом Максим пак се впива в устата ми.
Горя. Погълната съм от пламъци. Отбелязвам разсеяно, че прави същото и с другата ми ръка — приковава ме със силата на масивното си, великолепно тяло. Не то обаче ме задържа до стената, а тежестта на желанието му. Всичко това е твърде хубаво. Твърде опияняващо. Скимтя, обгърната от устните му, защото знам, че губя окончателно самоконтрол. Махам му за сбогом без грам съжаление.
А си въобразявах, че знам всичко за изкушението.
Когато Максим се отдръпва внезапно, раздялата е като хиляди забиващи се в тялото ми пирони. Спуска ме внимателно на крака и залита назад. И двамата сме задъхани, но погледът в очите му ме отрезвява. Сякаш току-що е извършил убийство.
— Какво има? Защо ме гледаш така?
Той клати глава, а очите му шарят по мен и по пода. Чак сега забелязвам подробностите. Ситните парченца тухли в краката ми. Ожулванията по ръцете ми. Обръщам се към него.
— Няма нищо, Максим.
— Нищо? — изплюва той.
— Каква е разликата?
Пристъпвам напред и вдигам ръкава на тениската му, за да му покажа дълбоките кървави следи, които оставих по кожата му преди броени секунди. Само дето тя е гладка и без следа от нараняване.