Максим ме отблъсква и отстъпва още крачка.
— Трябва да си вървиш, Кара.
— Не.
Думата излиза от устата ми, преди да успея да я спра, и изразява по-скоро удивление, отколкото бунт.
— Кара!
— Не — повтарям. — Докато не ми кажеш…
— Недей — прекъсва ме гневно той. — Изобщо не започвай с то…
— Ти… от драскотините няма и следа. Изцелил си се.
Максим отклонява поглед.
— А ти не си. Още една причина да прекратим това.
В мен вилнее буря. Неугасващото физическо желание се бори за надмощие с нуждата да науча повече за него.
— Не можеш да ме нараниш — настоявам аз.
— По всичко личи, че мога.
— Не както си мислиш. — Обръщам се и плъзвам поглед по вдлъбнатината с моите размери върху тухления зид. Вярно е, че обикновено момиче сигурно би пострадало. Отново го поглеждам. — Ще ми кажеш ли какво се случва с теб? Какво наистина се случва с теб?
Той мълчи. Стои с гръб към мен и осанката му е едновременно внушителна и плашеща, макар дишането му да е учестено. Чантичката ми е паднала на пода и той се навежда, за да я вдигне, след което се завърта към мен.
Подава ми я. Вземам я, въпреки че това е поредното подканване да си тръгна.
Минават още няколко напрегнати секунди, преди Максим най-после да отговори. И стойката, и изражението му са сковани:
— Искаш да знаеш какво се случва с мен?
Заради ниския му, заплашителен тон по гръбнака ми пробягват ледени тръпки от страх. Тогава забелязвам, че ръцете му треперят.
— Да — прошепвам, макар вече да не съм толкова сигурна.
— Когато бях на осем, парализирах най-добрия си приятел, защото не знаех на какво съм способен… какво насилие се таи в мен. Не се приключи дотам. — Максим затваря очи за миг и между веждите му се врязва дълбока бръчка. — Всеки ден се боря за контрол. А когато съм близо до теб, от този контрол не остава и помен. Никога повече няма да допусна тази грешка.
Ако нараня и теб, няма да го преживея. Ето защо те моля, Кара. Върви си и заради двама ни.
Десета глава
Максим
След като ме предизвика многократно, тя най-сетне изпълни молбата ми. Което не подобри настроението ми през последвалите шест часа. Непроверените есета ме гледат заядливо изпод примигващия курсор на лаптопа ми и чакат дигиталната ми червена химикалка. Всичките ми опити да се разсея се провалиха с гръм и трясък, като се започне с книгите — моето класическо бягство — и се стигне до вдлъбнатината в тухления зид с познатата форма, от която ме побиват тръпки.
Ето защо крача. От единия край на апартамента до другия.
На стотната обиколка спрях да броя. А и какво значение има?
Около полунощ се укротих, за да изям последните две парчета пица. Поколебах се дали да не ги сваля долу, при Джеси, като претекст да потърся съвет, от който едва ли се нуждая. Той винаги взема последното парче. Това ни е нещо като традиция. Когато обаче се появи Кара, Джеси се изстреля от апартамента ми така, все едно количката му разполага с ракетни двигатели. Което не му попречи пътьом да ме удостои със самодоволна усмивка. Не го виня, като се има предвид как пристигна Кара — с меден тен и ухание на слънце и канела. С един поглед Джеси ми отправи стотина директни послания:
Знаеш къде да ме намериш, като приключиш тук, човече.
Но недей да приключваш преди утре сутрин.
И не забравяй, че съм само на три етажа под теб.
Погледът, с който Кара си отиде, ми причини много повече болка. Тръгна си, без да продума, сякаш знаеше, че натъженото ѝ мълчание ще ме съкруши. Почти се чудя дали не е предвидила неспокойните ми обиколки из апартамента и вътрешната ми борба при мисълта какво ѝ споделих — което в нейните очи е недодялано извинение за собствената ми нерешителност.
Нерешителност и объркване, с които още се боря.
Продължавам да търся отговори, които не съществуват… и никога не са съществували. Отдавна се примирих, че никога няма да узная истината. Реших да крия чудовището в себе си до края на скапания ми живот.
Тогава защо се разкъсвам отвътре? Защо с часове крача като ненормален? Вече разбирам. Кара събуди всичките ми инстинкти. Огъня. Насилието. Би трябвало да е ужасена, а не е. Случилото се изобщо не я изплаши. Не ме мисли за чудовище. Не избяга от страх, а ме засипа с въпроси.
Ето как отвори вратата за неща, които ми е трудно да приема. За чувства, които отдавна съм погребал. За собственото ми любопитство. Дълбоко заложената нужда от отговори.