— Какво щастливо съвпадение — заявява мама няколко секунди по-късно, когато сядаме на модерното канапе, добавено от Редж към обзавеждането в тази част на книжарницата. Пред нас има дълга черна масичка, а от другата ѝ страна са разположени два различни плетени стола.
— Съвпадението е начин бог да остане анонимен.
— Благодаря ти, Алберт Айнщайн — дразни ме мама, преди да отпие от чая. Изхлузва чехлите си, вдига крака на канапето, сгъва ги под себе си и опира рамо на облегалката. — Може ли за разнообразие да получа няколко оригинални мисли на Максим Кейн? Като например обяснение защо те намирам тук два часа по-рано от обичайното? Нали снощи с Джеси щяхте да проверявате контролни? Сега би трябвало да спиш от изтощение.
Не е приключила. Знам го. Въпреки това се опитвам да я прекъсна:
— Мамо…
— Ох, права съм. Наистина си изтощен — плъзва палец под окото ми тя. — И толкова мрачен. А семестърът едва започна.
Колко курса ще водиш тази година? Успяха ли най-после да ти пробутат и Шекспир за напреднали?
— Не. Мамо…
— Почакай. — Млъква и погледът ѝ прозира отвъд уморената ми фасада. — Почакай малко, по дяволите. — Оставя разсеяно чашата си на масичката. — Макс. За момиче ли става дума? Да не би да се виждаш с някого?
Въздъхвам дълбоко.
— На моите години обикновено ги наричаме жени.
Тя сграбчва нетърпеливо ръцете ми.
— Разкажи ми за нея. Разкажи ми всичко.
— Не — издърпвам ги от хватката ѝ. — Искам ти да ми разкажеш всичко.
Лицето ѝ се изопва от объркване.
— Мамо… трябва да ми кажеш истината. Истината. За мен. Защо съм… такъв? — Когато изричам последната дума, обръщам длани към небесата. Обаче отказвам да се примиря.
Да, изгубен съм, но вече не искам да бъда такъв.
Тя внезапно скача на крака. Отдалечава се от мен и се опитва да си придаде небрежен вид, като същевременно бърше дребни сълзи от бузите си и очаква да повярвам, че отмята непокорни кичури, полепнали по лицето ѝ. Това е нейната запазена марка — измамното безгрижие, което си мисли, че е овладяла до съвършенство. Мен обаче не може да излъже. Дори за миг. Отчаяно и безуспешно се опитва да скрие тихата си тъга.
— Няма нищо за казване, Макс — изхриптява. — Просто си роден различен.
— Лъжеш.
Свивам юмруци върху бедрата си, защото се опасявам да не съсипят новите възглавници на канапето. От твърде отдавна полагам неистови усилия да се контролирам, да се удържам… да се крия. За пръв път, откакто се помня, някой ми дава позволение да обърна гръб на всичко това.
Да потърся отговори.
— Не става въпрос само за Джеси. — Откога чакам да изрека тези думи? Те носят катарзис, но и агония. — Знаеш, че оттогава ежедневно се боря. С тази моя сила. С това… проклятие.
— Престани — отпуска ръце мама. Лицето ѝ се разкривява от лумнал гняв. — Не е проклятие. Ти не си проклятие!
— Тогава ми кажи какво съм — повишавам глас и се надигам.
Не искам да го правя. В това състояние лесно ще пробия дупка в стената или ще съборя някоя от шикозните нови библиотеки на Редж. Гневът и нетърпението обаче клокочат във вените ми.
Мама изпуска една дълга въздишка.
— Защо сега, Макс? Защо искаш да…?
— Баща ми присъствал ли е изобщо в живота ми? — И преди съм задавал този въпрос. Задавам го отново, защото се налага и защото отчаяно се надявам да получа отговор. Може би сега мама ще ми отговори. Моля те, Господи, нека този път отговори. — Разкажи ми за него, мамо. Той знае ли за мен?
Жив ли е?
Тя подпира ръце на една от лавиците. Кокалчетата ѝ са побелели. Изгърбила е рамене.
— Разказвала съм ти. Запознахме се, когато бях доброволка към „Лечители със сърце“ в Египет. Баща ти също беше там.
Той… не приличаше на другите мъже. Беше внушителен и широко скроен. Можеше да подкоси краката на една жена с поглед. — Обръща се и виждам просълзената ѝ усмивка. — Точно така постъпи с мен. Влюбих се в него, но не продължи дълго. След няколко седмици той си тръгна, преди да съм разбрала за теб.
— И не знаеш къде е отишъл? Нито откъде е дошъл?
Усмивката ѝ угасва.
— Връзката ни беше бурна. Не остана време да си разказваме за миналото. Не се гордея да ти го споделя, но… понякога нещата се случват от само себе си и в умопомрачението на лудата страст. Което не значи, че не се зарадвах, щом разбрах, че съм бременна. Влюбих се в теб още преди да те усетя в корема си, преди да те взема в прегръдките си.
— Знам, мамо.
Стисвам зъби. Не защото не ѝ вярвам. Напротив. Тя наистина ме обича. Би сторила всичко за мен. Ако сега през вратата на „Ректо Версо“ нахлуят крадци с пушки, ще ме защити с цената на живота си. Но не разбирам странната космическа сила, която ѝ пречи да ми разкрие всички подробности за произхода ми. Да ми връчи гигантското липсващо парче от идентичността ми.