Изправям гръб и пъхам ръце в джобовете на панталоните си.
— Случват се такива неща. Намирала си се далеч от дома.
Влюбила си се в непознат на чуждо място.
— Александрия — прошепва с копнеж.
Щом името се откъсва от устните ѝ, подът пропада под краката ми. Застивам. Вкаменявам се.
— Кайро. Последния път ми каза, че си била в Кайро.
Тя преглъща с усилие.
— Беше толкова отдавна.
— Поне за Египет сигурна ли си?
Мама вирва брадичка.
— Стига си ме тормозил, Макс. Не е честно.
— Сабах ел-хаир — изръмжавам.
Тя се втренчва в мен.
— Какво? Какви ги…?
— Сабах ел-хаир — повтарям. — Така поздравяват за „добро утро“ в Египет. Ако беше ходила там, щеше да знаеш.
Очите ѝ мятат мълнии.
— Защо го правиш? Защо ме измъчваш така?
— Защото ме принуждаваш.
Последната реплика прозвучава като вик, но не ми пука.
Сами сме в книжарницата — Сара тактично ни остави — затова не виждам смисъл да се сдържам, още повече, че мама също е повишила глас. Никога не сме се карали така, но и никога нищо не е било толкова важно за мен. Особено сега. Особено когато майка ми изпада в ярост.
Готвя се за мощна доза себененавист заради новопоявилите се сълзи в очите ѝ, но тя примигва решително и блясъкът им изчезва. Челюстите ѝ се отпускат. От гърлото ѝ излиза странен звук.
— Кой? — пита рязко тя.
— Кой… какво?
— Кой е? Казвай!
— Кой е какво?
— Онзи, който ти е пуснал тази муха. Някой ти причинява това. Кара те да отвориш старата рана. Рана, която те уверявам, че и аз имам. В повече отношения, отколкото можеш да си представиш.
Клатя глава и искам да ѝ заявя, че въображението ми е достатъчно богато. Обаче изричам друго:
— Тази рана така и не заздравя. Защото така и не научих цялата истина. — Долавям тъга в изявлението си, нищо че сетивата ми са някак дистанцирани от чувствата ми. Ако допусна тези синапси да се свържат, окончателно ще изгубя тънката нишка на самоконтрола си.
— Просто ми кажи коя е — настоява мама.
— Никоя.
По дяволите. Щом упорито държи истината заключена, и аз съм в правото си да направя същото. А и в момента чувствам всичко в Кара — мястото ѝ в професионалния ми живот и доминиращата ѝ позиция в личния ми — досущ като метафоричната нишка на самоконтрола ми. Крехко.
Специално. И опънато до скъсване.
— Никоя, а? — мама накланя глава и скръства ръце. — Доста се замисли, преди да го кажеш, синко. Не ще да е „никоя“.
— Добре, нека се разберем така. Ти ще ми разкриеш истината — цялата истина, за която те моля, а аз ще бъда така любезен да ти отвърна със същото.
— Това няма нищо общо с любезността! — Гласът ѝ се прекършва. — Единственото ми желание е да те предпазя от…
Млъква по средата на изречението и отново въздъхва.
Въздишка, която идва от много дълбоко място и звучи едва ли не… паникьосано.
— Да ме предпазиш от какво, мамо? Кажи ми!
Тя се олюлява на място. Дишането ѝ е като ураган от емоции. Събирам сили, за да я погледна право в очите и се опитвам да разтълкувам трескавото ѝ изражение.
Проклятие. Ужасена е до дъното на душата си.
— Аз… трябва да си вървя.
— Къде? — излайвам. — Защо? Мамо?
— Съжалявам, Макс — отвръща дрезгаво тя. — Толкова съжалявам. Аз… разочаровах те.
— Разочаровала си ме? — Звучи нелепо, абсурдно. Да, бесен съм, но майка ми никога не ме е разочаровала.
За съжаление, не ми остава възможност да го кажа. Тя се завърта на пети и се насочва право към вратата. Дълбоко в себе си искам да я настигна и да я спра, но част от мен знае, че няма да постигна нищо. И двамата имаме нужда да охладим емоциите си, а това няма да се случи, докато всеки държи на своето и пази тайни.
Може би за момента е по-добре така. Поне от моята гледна точка.
Нямам представа как да говоря за Кара, особено с майка ми.
Когато се замисля дали да го направя, думите или са в излишък, или не достигат. И до една са крайно неточни, че да опишат космическата сила, с която ме е запленила.
Но как? Защо?
Почти не познавам това момиче. Дори сега, след като вкусих всеки сантиметър от езика ѝ и опипвах дребното ѝ тяло така, сякаш животът ми зависи от това. Напълно съм сигурен.