Прозрението ехти в главата ми като камбана и зовът ѝ става още по-пронизителен, когато мама изхвърча от книжарницата, а звънчето над вратата замлъква…
Оставам насаме с хаоса на гнева ми. С черните дупки в спомените ми. С нестихващата ми мания по една жена, която упорито ме предизвиква с огъня си, с откровеността си, с истината си… даже когато не е близо до мен.
Отмятам глава назад и затварям очи. Ако имам късмет, може и да заспя от изтощение. Нещо обаче ми подсказва, че няма да се случи. Нещо, свързано с образа на Кара, който разцъфва току зад затворените ми клепачи.
Май мога да обявя това заключение за официално.
Яко съм прецакан.
Единайсета глава
Кара
Май беше грешка да седна на първия ред. Шепотът и тихият говор в аудиторията са по-оживени от всякога. Разбира се, не би трябвало да се изненадвам. Определено и категорично не би трябвало да се изненадвам.
По-разсейващо е друго — колко упорито Максим се мъчи да не поглежда към мен. Когато очите ни все пак се срещнат, взорът му е като брутална атака срещу сетивата ми. Натежал е от почти същата страст, с която чете песните и пръстите му танцуват във въздуха. Долавям и мълчаливата му вътрешна борба всеки път, когато зададе въпрос и ме подминава. Отново и отново, и отново.
Смущаващо е. Уж държеше да изляза от сенките на последния ред, а сега ме пренебрегва? Половината лекция минава по този начин и скоро се примирявам — явно иска да остана невидима. Задава лесни въпроси и получава лесни отговори.
— Душите, пратени във втория кръг на Ада, са предпочели апетитите си пред здравия разум. Техният грях е, че са се предали на страстите си. Сега са обречени на цяла вечност във вихрушката. Какво символизира тази буря?
Този път никой не бърза да отговори, вероятно защото отговорът има сексуален подтекст. Завъртам очи и вдигам ръка.
Максим се прокашля след проточила се пауза.
— Кара.
— Похот — отговарям кратичко.
Тук-там зад гърба ми се разнася кикот.
Максим свива устни и кимва.
— Правилно. Разбира се, Данте посочва няколко ключови обитатели на този кръг. Семирамида, Дидона, Елена, Парис. И накрая, Паоло и Франческа, които намират кратък покой сред бурята, колкото да разкажат за тъжната си орис. Някои от тези истории са ви познати. Други — не толкова. Поне на пръв поглед обаче носят един и същ мотив. Страстни любовни връзки, които завършват зле. — Той млъква и прокарва пръсти по брадата си. — Забелязахте ли, че една от тях е по-различна?
Залата се умълчава. Припомням си наум историите на персонажите. Изневяра, предателство, страст, похот, война и едно много драматично самоубийство върху собственоръчно направена погребална клада.
О, това е.
Вдигам рязко ръка. Максим оглежда упорито аудиторията за други желаещи. Изключено е обаче някой да се сети за отговора. Накрая спира погледа си на мен и стисва устни.
Ноздрите му се разширяват една доловимо, преди да ме посочи.
— Дидона.
Мълчи. Знам, че съм права, но се чудя дали тайничко не се надява поне веднъж да сгреша. Предизвикателството подхранва нещо в мен. Може би дремещ инстинкт… или пък нещо по-дълбоко. Знам единствено, че ми харесва как подклажда този огън. Много.
— Защо Дидона?
— Защото се е самоубила — отговарям. — Имала е любовна връзка, но когато Еней я напуска, тя отнема живота си.
— Което означава?
Свивам рамене.
— Предполагам, че Минос е сбъркал, като е обрекъл душата ѝ на вечни мъки. Иначе е попаднала в грешния кръг. Защото самоубийците отиват в седмия.
Подсмихвам се, щом виждам какви усилия полага да не се усмихне и той.
— Или Данте е имал слабост към влюбените. — Погледът му се спира на устата ми, а после и на очите. Най-сетне. — Още не сме стигнали до седмия кръг. Чела ли си по-нататък?
Прибирам косата си зад ухото и се подпирам на лакът.
— Не. Проучих картата.
— Че как иначе — подвиква злобно някой.
Максим поглежда с раздразнение към задните редове, но по шарещите му очи си личи, че не е разбрал кой е шегаджията.
По-добре да свиква. Макар че още не съм решила дали и занапред ще сядам на първия ред, така че може и да не му се наложи.
Заобикаля подиума и взема дебел сноп листове. Потъвам с облекчение на мястото си, докато раздава писмените си коментари относно есетата, събрани на предишната лекция, която пропуснах.
Тук-там из залата се разнася гневен шепот и аз се усмихвам доволно. Явно Максим се скъпи на оценки.
— Както можете да видите от коментарите ми, повечето от вас трябва да вникнат допълнително в творбата и да повишат оценките си. Съветвам ви да прочетете няколко пъти бележките ми. Никой не обича да го поправят, но моята цел е да изостря критичното ви мислене. Това умение е ценно във всички житейски аспекти. Ще предавате есетата си ежеседмично — всеки петък. Всяко закъснение се равнява на двойка. Без изключения. Ако имате въпроси, с радост ще ви изслушам в часовете за консултации.