Какво, по дяволите?
— Слънцето ще залезе след няколко минути — изрича бързо тя. — Хайде да се надбягваме до Обсерваторията. Можем да продължим разговора на вечеря.
Накланя глава и ми намига — очевидно се опитва да разведри настроението след странната си реакция, която ни поля като студен душ.
Искам да я попитам какво се случи и защо откликна така остро, но интуицията ме спира. Би било безсмислено да настоявам и да ровя в тайните ѝ, които не иска да ми разкрие, особено насред тази пътека.
Трябва да подходя деликатно. Предпазливо. Подобна задача ми е напълно чужда. Налага се да си задам един труден въпрос.
Как би постъпил Джеси?
Не е за вярване, но той се превръща в мое спасително въже през остатъка от изкачването. Този участък от пътеката е най-стръмен и ми предоставя идеална гледка към стройните мускули на Кара в цялото им атлетично съвършенство, както и към скандално късите ѝ панталонки.
Стигаме горе и единственото, което ме спасява от пълна ерекция, е мисълта за Джеси и как би постъпил той в подобна ситуация. Това е жестоката шега, която съдбата си прави с нас двамата. Аз имам здрави крака, но не умея да водя безсъдържателни разговори. Джеси ще се придвижва с инвалидна количка до края на дните си, но може да очарова и монахиня. Така да я очарова, че бедната сама да свали бельото си.
Мога да се закълна, че Кара Валари не носи бельо.
Не че възнамерявам да я очаровам до подобна степен.
Трябва да измисля друго — как да спечеля доверието ѝ.
Защото за пръв път не се страхувам и това ме навежда на мисълта, че не е изключено момичето да има свои собствени тайни. Много.
Подпирам се на лакти и плъзвам поглед по остатъците от прекрасната храна, която ометохме.
— Не мога да повярвам, че си приготвила всичко това едва за няколко часа.
Макар сладката конска опашка да ми открива чудесна гледка към всеки съблазнителен сантиметър руменина, която пълзи по бузите ѝ, за петдесети път потискам изкушението да махна ластика и да освободя гъстите вълни на косата ѝ. Това не е единственото изкушение, с което се боря през последния час.
— Наистина се радвам, че се забавляваш — отвръща тя с мила усмивка, от която гърлото ми се превръща в шкурка, а сетивата ми стават на каша. Но чувството е хубаво. Много хубаво. Въпреки че гледката от малката маса, която Кара незнайно как е подредила на терасата, е още по-добра в сравнение с онази откъм пътеката, не мога да сваля очи от красотата пред себе си.
— Да се забавлявам? — изсумтявам. — Плажният крос или неделното матине са забавления. Това обаче е…
Романтично. Смислено. Най-хубавата ми вечер от много време насам.
Само че не изричам никое от тези неща на глас.
Кара ми отправя любопитна усмивка.
— Това е… какво?
Отново се чудя дали да не споделя истината, която тая в душата си… но все още си спомням реакцията на Кара, когато го направих за пръв път тази вечер, долу на пътеката. Ето защо мятам една маслина в устата си и зарейвам поглед към небосклона.
— Това е „забавление“ на стероиди.
Мелодичният ѝ смях привлича вниманието ми обратно към нея.
— Е, как успя да го организираш?
Ответната ѝ усмивка е кокетна и пленителна.
— Кое?
— Знаеш кое — отговарям. — Това място не работи в понеделник. С Джеси редовно полудявахме, когато нямахме часове в понеделник и се налагаше да търсим къде другаде да се разходим. Защото алтернативите рядко можеха да се сравняват с Обсерваторията.
— Да речем, че имам връзки — отвръща Кара с палава гримаса. Пресяга се през масата и преплита пръсти с моите. — Значи с Джеси често сте идвали тук?
— Може да се каже. Достъпът беше безплатен, климатиците работеха и имаше страхотни изложби, посветени на космоса.
За две градски момчета, които вече знаеха повече по темата от учителите си, и майки, които не можеха да отсъстват от работа, нямаше по-добро занимание.
— Наистина звучи като забавление на стероиди.
Небрежната ѝ закачка ѝ спечелва ответно стисване на пръстите.
— Дори пътят дотук беше приключение. Натоварвах Джеси и количката му на автобус номер две, след което се прекачвахме на рейса до Обсерваторията. — Усмихвам се при спомените и клатя глава. — Какви откачалки се возеха там… няма да повярваш.
— Прекарай един час на някое от партитата на майка ми и тогава ми говори за откачалки.
— Толкова ли е зле? — отвръщам с нежен тон на мрачната тъга в гласа ѝ. — Животът на една Валари — пояснявам. — Блясъкът сигурно е малко преувеличен, на което се дължат и недоброжелателите ви. Зад бляскавата фасада обаче трябва да се крие истината? Реалността?